1566703436Nowa

Една родопска легенда, от която ще настръхнете

Публикувана на 19.05.2017 | 23:09
24614 прочитания
Автор: Нели Иванова
Снимка: Константина Кочанкова, peika.bg
Снимка: Константина Кочанкова, peika.bg

Една легенда за пропастите помежду ни, за любовта и изневярата, за греха и отмъщението, за проклятието, скрито във всяко съкровище:

„Под борика съм се родил и кръвта ми на смола мирише. Един ден в меча хралупа набарах гърне с жълтици. Да го кажа ли, да го не кажа ли на властта... Не го казах и закупих триста овце – половината черни, половината бели. С десет коча да водят сюрията. И други имаха, но триста никой нямаше и затова мен избраха за кехая на овчарите в Беломорието.

Помамихме сюриите. Отстрани – самурлия кучета, от вълци по-големи, с очи ще те разкъсат. Аз друго си нямах, оставих Маруда, млада булка под гиздило. Така хлипа като се сбогува, че сълзите ú да броиш. Но кехая съм, няма как. В Родопа сняг прехвърчаше, а там- лято.  Мина-не мина време, зимата взе да изтънява. Дойде нашенец и каза, че дрянът е нацъфтял. Плачехме гурбетчиите за Родината. Но тъкмо решихме да подкарваме сюриите, мене ме влепи маларията. Другите заминаха, а я останах с кучето. А от куче по-вярно няма. Аз се превивам, а то стои над главата ми, чака да стана, да тръгнем, но мина ден, мина два, болестта пак ме събори. Изтече лятото, моите побратими пак дотътриха сюриите, прегръщат ме, плачат, защото се разчуло, че съм умрял и кучето ми десет дена вило на гроба ми, и то умряло.

Питам ги как е моята невеста Маруда, чака ли ме. „Чака те, казват Вълчан ехая, чака те!“ Кола здраве ти праща и заръча да си идеш. Няма как, тръгнах.

Помня по Никулден беше. Селото спеше. Само мойнена прозорка светеше, ама така, че ту просветнеше, ту гаснеше, сякаш някой си играеше с фитила. Стигнах до пътната вратичка. Подпъната. Прескочих я с кривака. Тъкмо реших да почукам и мъжки глас викна отвътре “Бела съм, бела, юначе“. Познах го, Каню пееше. Неговият глас никой не може да сбърка. По сватби и панаири като викнеше, мъжете с кука не можеха да дръпнат жените си, а пък аз моята – с три чифта катъри.

 Каню млъкна. Докато се чудех какво става в къщата ми, Каню викна „Руфинка е болна легнала“. В жилите ми не кръв, а разтопено желязо потече. Каню преповтори припева, спря и чух ситно хлипане:

-         Стига си го оплаквала, ма Марудо, ще се върне Вълчан кехая – рече Каню.

Не изтърпях, люмбордясах вратата като бик, викнах:

-         Върнах се, Каньо, върнах се!

Маруда не свари да закопчае пазвата си, боде глава в земята, а на Каня окото - в окото на парабела ми.

-         Пей ми, Каньо! – ревнах.

Запя, ама така, че гласът му кандилото духна. Маруда разбираше какво ще стане и с преорано от сълзи лице викна:

-         Вълчане, не го убивай! Аз съм грешната...

-         Не знам – рекох – тръгвайте към Карлъка. Там да ми изпее „Бела съм, бела, юначе“.

Тръгнаха. Луната, кацнала на парабела ми, свети да не сбъркаме пътя. Стигнахме Орльовите скали. Покачих ги на скалата.

-         Пей ми, Каньо! - викнах.

-         Вълчане, не го убивай! – моли се Маруда. – Аз съм грешната.

-         Не тя е грешната, Вълчан кехая – обади се Каню. – Грешен е Бог, че на главата ú не очи, а два въглена е турнал, от които цигара можеш да си палнеш, а в студено време ръцете да си сгрееш. Маруда с едно око мъж да погледне- онемява, с две – оглупява. Ако не мене, друг щеше да оглупи...

Сякаш не думи, а камъни сипеше връз главата ми. ...

-         Пей ми Каню – викнах, - че оглушах.

Който не е слушал как Каню пее посред нощ от връх Карлък, той нищо не знае. Стори ми се, че не селото, а моите побратими го слушаха от Беломорието и плачеха.

Аз рекох, че Каню ще се уплаши, а той пак запя „Руфинка е болна легнала“, пак с пълно гърло. Маруда висна на шията му и взе да му припява. Не можах да ги гледам, посегнах да ги разделя, но те като орел и орлица политнаха и хем пееха, хем камъни и дървe събаряха пред себе си. Как се свлякох в пропастта и сега не помня, но когато отидох – пак бяха прегърнати. От устата на Каня хем песен, хем кръв ручеше и така угасна, а Маруда едва найде сили да се повдигне, колкото да рече:

-         Вълчане, защо зян стори певеца каматан? …

 Оттогава на тая пропаст ú викат „Пропастта на любовта.“

Из „ПРОПАСТТА НА ЛЮБОВТА“, Янко Добрев, 1993г.