Гонени като емигранти в собствената си държава (продължението)

Публикувана на 05.09.2017 | 20:18
5587 прочитания

​Това е втората част от разказа на един пострадал от комунистическия режим българин, ненадейно изгонен от собствения си дом, което ви обещахме. Първата част от потресаващата история ви разказахме не много отдавна. Ето и продължението на историята, също толкова потресаващо и трогателно:

Колоната от камиони, натоварени с хора, нарочени за изселване от Родопите беше спряна на прохода Рожен  и военните началници казаха на хората да се приготвят за поверка.

При направената проверка се оказа, че има хора, които не присъстват в списъците, но въпреки това път назад за тях нямаше. След като ни запишели на новото място щели да решават какво ще правят с тези, които ги няма в списъците.

Един от началниците се провикна и каза на хората да погледнат родния си край за последно, тъй като повече може и да не го видят. След малко се чу как масово жените започнаха да плачат и да се вайкат. Този момент беше един от най-тъжните в живота ми. Невъзможно е да бъдат описани с  думи чувствата, които изпитва човек, изгонен насила от родното си място, гледайки как се отдалечава и знаейки, че може би повече никога няма да го види.

Пътуването беше тежко и изморително. Гладни и жадни пристигнахме в село Кипилово, близо до град Котел. Тогава селото беше еленска околия.

Няколко семейства от нашето село бяхме разпределени в Кипилово и там ни преразпределиха по определените за нас къщи. Когато пристигнахме в къщата, определена за нас, хората които живееха там се изпокриха. Настаниха ни в разни стари, полусъборени  селски къщи, които повече приличаха на обори отколкото на къщи. Толкова бяхме изморени и изтощени, че първото, което направихме беше да се натъркаляме кой кадето намери и да отпочинем за няколко часа. Докато се усетим вече се беше стъмнило, а ние все още не знаехме къде сме и не осъзнавахме какво се случва. Баща ми излезе на двора, но всичко се беше притумило, а на вън нямаше жива душа. Понеже още не можехме да се ориентираме решихме да останем  така до сутринта. Нямахме сили да изядем дори по едната коричка хляб, която ни беше останала.

По едно време, както си лежахме в тъмното, брат ми, който по това време беше бебе, започна да плаче много силно, а майка ми не можеше да го утеши с нищо. Тогава се чу някой да чука на вратата, а като отворихме пред нас стоеше една много възрастна жена , която се подпираше на тънка тояжка . Тя попита какво става, защо детето плаче така силно, да не е гладно или болно. Поканихме я да влезне, а тя с протегната ръка напред тръгна към  плачещото бебе и чак тогава видяхме, че тя е сляпа и не вижда. Въпреки това тя доста бързо стигна до брат ми, седна внимателно и каза на майка ми да го развие, за да му направи някакъв масаж с ръцете си.

След няколко минути тя успя да накара малкия ми брат да спре да плаче, след което си тръгна. Аз понечих да я хвана, за да й помогна , но тя ми каза да си стоя на мястото, а тя сама ще се оправи. Споменът за формата на ръцете на тази възрастна, сляпа жена, която явно знаеше как да помогне на едно плачещо дете, все още е бистър.

 

Когато се съмна и слънцето изгря, ние плахо изпоизлязохме на двора, а там бе дошъл един от военните, които ни доведоха.Той бе строил стопаните на къщата и им даваше нареждания какво да правят, а те горките плачеха повече и от нас. След малко офицерът дойде и при нас и ни нареди да се подредим и да слушаме какво ще ни каже. Каза ни каквото там трябвяше, все неща от сорта какво имаме право да правим и какво ни е забранено и си замина.

Ние останахме в двора заедно със собственици на къщата, в която вече щяхме живеем и доста време само се споглеждахме срамежливо, плачещи и едните, и другите. След доста време моят дядо се приближи към тях и им каза: „То на нас ни е тежко и плачем, защото са ни изгонили от домовете ни, ама вие защо плачете като сте си удома?“.

Тогава един възрастен човек от собствениците се престраши и отвърна: „Плачем, щото ни е страх от вас. Казаха ни, че сте лоши хора, които не се подчиняват на властта и затова са ви изгонили от границата.“.

Приближиха се двамата най-възрастни мъже от двете страни, изпитаха се кой как се казва и малко по малко започнаха да приказват спокойно и да се питат за най-различни неща.

След  краткото опознаване ние се прибрахме в стаята си, а баща ми остана с хазяите ни да му кажат това-онова за водата - как  и от къде да ползваме и други неща, дето са основни нужди на хората. След малко и баща ми дойде при нас  и започнахме да се чудим  как ще живеем. Имахме само малко хляб и малко царевично брашно. Това ще ни стигне за ден-два, ами после от къде ще намерим храна? Имахме и малко пари, пак за около седмица, ама то нито знаеме  дали има магазин в селото, дали има хляб или брашно, а и като свършат парите какво ще правим? Нямам думи, с които да опиша чувствата на човек в такова положение. Хем да нямаш нищо, хем да не знаеш какво да правиш, хем да си и под надзор. Всеки ден при нас идваше офицер, който носеше тетрадка, в която трябваше всички да се подписваме.

Привечер дойдоха две жени от домакините. По-младата водеше възрастната и напълно сляпа женица. Попитаха ни може ли да влязат при нас да си поговорим. Възрастната женица искала да ни поразпита това-онова. Поканихме ги да седнат и лека-полека се заприказвахме. Тази напълно сляпа жена се оказа доста умна и начетена. С малко питане разбра какво точно се е случило с нас и с леко притихнал глас ни каза да бъдем спокойни, че ще ни помогнат да намерим някаква работа поне за мъжете, за да можем някак да си изкарваме прехраната. Оказа се, че братът на тази жена бил царски офицер, убит от комунистите. Така съдбата ни отреди да попаднем на хора, също страдали от комунистическата власт.

От ден на ден се опознавахме все по-добре и хората станаха много по-спокойни и дори започнахме заедно да работим къщната работа, полската работа, започнахме да им помагаме и с животните. А възрастната женица оставаше в къщата  и често помагаше на майка ми да се грижи за малкия ми брат. И до днес с изумление си спомням как тази сляпа жена успяваше да се справя с цялата къщна работа, че и брат ми да гледа от време на време.

Много ни мъчеше това, че сме далече от родното си място и роднините си  и нищичко не знаем нито за домовете, нито за близките си.

След 4-5 дена, баща ми и дядо ми започнаха работа в горското стопанство. Така лека по лека заживяхме в някакъв порядък. Като ходехме из селото доста време ни гледаха с недоверие, но за няколко месеца вече всичко се нормализира. Хората в село Кипилово се оказаха добри и най-вече истински хора. Живеехме заедно, те християни, ние мюсюлмани и нито в един момент не сме чувствали някакъв проблем или някакво неудобство от това. Споделяхме си и хубавото и лошото, отнасяхме се като човек към човека , а вярата и тяхната, и нашата ни даваха повод да бъдем по-смирени и по-внимателни едни към други. Вярата в Бог крепеше и нас, и тях.

Може би и точно поради този факт те бързо разбраха, че лошите сме не ние, а безбожната комунистическа власт. По някакви неизвестни причини и там не харесваха много комунистите. Всъщност едва ли някъде ще е имало вярващ човек, който да харесва атеистичния режим.

И така, с нашата си мъка заживяхме  и зачакахме със скрита надежда възможността отново да се върнем удома.

След около две години разрешиха на баща ми и леля ми да посетят родния ни дом за няколко дни. Просто да гостуват за ден-два, да се видят с роднини и близки.

Когато дошли в селото ни, в нашата къща се бил настанил някакъв офицер от заставата.

Щом разбрал офицерът, че стопаните на къщата идват, той веднага си събрал багажа и избягал от къщата. Оказало се, че той се е самонастанил без разрешението на кмета. Той  живеел в нашата къща и горял от нашите дърва, които оставихме в една от стаите. Вкарвал и кучетата, а те оплескали всичко, с нашето сено пък хранел коня си. Решил човекът да използва това-онова докато има какво да използва, а после както дойде.

С голям трепет и любопитство дочакахме да си дойдат в Кипилово баща ми и леля ми и да разкажат какво става в нашето село, в нашата къща. Това гостуване на баща ми и леля ми, като че ли засили още повече надеждата, че ще ни разрешат да се завърнем.

Така и стана. След  пет години живот из чуждите дворища и къщи, далече от родния дом, под надзора на властта, дойде вестта, че имаме право да се приберем в селото си, като първоначално ни казаха, че това е временно и още не се знае дали ще можем да си вземем обратно жителство в нашето село. Не чакахме да мине и ден. Събрахме каквото можем да носим и веднага тръгнахме към родния си дом, макар да знаехме, че отново ще трябва да започнем от нулата. Някак си това изобщо не ни притесняваше особено.

Усещането да видиш родния си дом отново, след като са те изгонили и си се простил със него е още едно нещо, което неможе да се опише. Усещаш само една бучка в гърлото. В момента, в който започнеш да разпитваш за роднини и близки и разбереш, че някои вече ги няма. те обзема една неописуемо жестока тъга .

Поразчистихме разхвърления си дом, понаредихме това-онова, за да може да се живее криво-ляво и така отново заживяхме в собствения си дом. Макар беднотията да беше голяма, успявахме да се утешим и да се спомагаме.

Спомените за изселването са нещо, което винаги кара една бучка да заседне в гърлото и стяга сърдечната област. Без да си направил нищо лошо на никого да ти разсипят дома, семейството, рода. Това не може да е човешка власт. Това могат да го направят само зверове, които се интересуват единствено от власт, която да използват за собствени облаги. Това са алчни и жестоки същества, които не се интересуват от човешките съдби и тегоби.

Никоя идеология не е хуманна, щом тормози едни хора, за да са добре други.  Всеки човек е божие създание с право да живее на земята без да пречи на себеподобните си. Но явно животът поднася своите изпитания към всички ни и от нас зависи дали ще преминем успешно изпита по човечност.