За древния обичай да се дарява сватбен овен - ГОДЕШ

Публикувана на 08.06.2017 | 18:02
3317 прочитания
Автор: Нели Иванова

​Името на този традиционен дар било „ГОДЕШ“ и бил последният знак за уважение от момъка към годеницата преди сватбата. С даряването на най-каматното животно той се прощавал символично със свободата на ергенския живот. Овенът ГОДЕШ бил отглеждан с особена грижа година-две преди сватбата. Това научаваме от едноимения разказ на отец Константин Канев в „Родопски сказания“.

Момъкът го украсявал и окичвал. Поръчвал на местния златар да му направи „женски треперушки“, за да ги закачи на челото на животното. С червена къна боядисвал алоците(неостригани ивици вълна по гърба на овена), челото и краката му. Намирал „златна боя“ и боядисвал рогата му. През шията му връзвал гердан от цветя и няколко бели дюкмета (турски монети), хубав каба чан, а понякога и чифлеме чан (двоен). Овенът непременно трябвало да бъде бял, без кусури. Така окичен той го отвеждал на „момски равни дворове“ в събота сутрин. От планината докарвали и овните, които щели да бъдат заколени за сватбата, наречени „сватбари“, за разлика от „овена ГОДЕШ“.  На този годеш се представял и избрания “стар сват на сватбата“, най-почетното лице на събитието след кума. Той бил бащата, дядото, роднина или някой, с когото „се родеели без да знаят защо“. Думата му била закон на сватбата, той водел сватбеното шествие от момъка до момата и обратно. Него дарявали със сватовски, дълъг до земята аглок. Гайди писвали, младежите запявали „Карагьозовата песен“, като заменяли името с това на момъка:

„ Сева е майка главила в селону на баш момана,

на Милка тьонка, висока и още бела чернока,

с вечер гу майка оглави, утре гу рано упрати

на високана планина, на сиво стадо голямо.

Сево, алчинку думаше – Алчинку, вакал каматан,

мене е майка главила, в селону на баш момана,

на Милка тьонка, висока и още бела червена,

тебе ГОДЕШ да карам на момски равни дворове.

-     Бре, Сево, бре ян кехайо, не ли ти съм, Сево, миличак? Миличак още дражичак?

-     Мил си ми карагьоз, драг ми си,

ала е мома по-мила, по-мила още по-драга,

пък та, карагьоз, прилегат момски равни дворове.

- Бре, Сево, бре янкехайо, помниш ли, Сево, знаеш ли,

Карасу бе слела голема и по-голема слизаше,

всички бе стада възпрела и наше стадо ни възпре,

пък ти ми содна да плачеш, пък я ми рипнах, подрипнах,

три пъти стадо обиграх, на триж ми жално поблеях,

та че ми плуйнах през Карасу, ага бех в среде рекана,

рожковете ми са налеха, ножинки ми отмалеха,

алоци ми утежаха...

Пък ти ми , Сево, викаше, даян ми, даян карагьоз,

стадо да ми приведеш отводна страна рекана,

рожкове ще ти обнижа с момски дребни трепушки

алоци ще ти каноса с турска кана червена,

ножинки ще ти обкова с янаци дюкме шарени,

та, че ми нищо не стори, ам си ма готвиш, бре Сево,

да идеш да ма откараш нах момски дворове

главона да ми отсечеш, сватбана да си разшениш.

Бре, Сево, бре ян кехая, сабяна ага извадиш,

главона да ми отрежеш, ракона дано ти изсохне!

-     Карагьоз вакал каматан, сичкону ще ти направя,

рожкове ще ти обнижа с момски дребни трепушки

алоци ще ти каносам със турска къна червена

ножинки ще ти обкова с юнаци дюкме шарани,

че ага ми дойдеш, карагьоз, на момски равни дворове,

ти са разтропай, разблей, доде не излезе момана,

да си та хване, карагьоз, чанкове да ти отворже,

и да те, карагьоз, полюби от двене страни лицену...

Песента е слушана от Велика Кара Михалева от с.Д.Дерекьой, Мара Мирчева, Юрдана Г.Грибачева идр.)

След края на песента излизала момата, покрита с бял тестемел, а на ръце носила бяло чевре (кърпа). Пристъпвала бавно и тържествено, наставала гробна тишина. Момата слагала дясната си ръка върху главата на „годеша“ и също отвръщала с песен:

„Добре ми дошал, карагьоз на момски равни дворове, яца си овенчо огизден, огизден още окичен...“

В това време всички жени плачели. Момата пристъпвала и дарявала овена с аглок. Годешът оставал у момата, а другите овце подкарвали към момковата къща. Радостно знамение било, когато овните блеели в момините дворове. След „прощаването“ на овните в двора на момата писвала гайда и се залюлявало кръшно хоро. Старият сват давал годеша на момата с думите „Зоми, невесто, от нас малко, от Господа много“.

Постепенно този сложен и наситен с емоция и символика сватбарски обичай бил забравен, а след края на 19-ти век, вместо ГОДЕШ на дядото и бабата пращали само сурово или варено месо.

© Родопчани