96 години живот в Родопите

Публикувана на 29.06.2015 | 02:08
6451 прочитания
снимка: Ивелин Маринов
снимка: Ивелин Маринов

За 96 навършени години живот в Родопа планина човек може да научи и разбере смисъла на живота, да се радва на това, което има, да цени времето и да приема със смирение съдбата си, без да ридае, или да роптае за нещо. Да устоява на несгодите и да се радва на нормалното човешко ежедневие.

Бай Ахмед от родопското село Чепинци разказва за преживяното през тези 96 години от живота си. Това, което се е запечатало в спомените му от детските години и днес го връща с умиление във времената, когато труда е бил средство за оцеляване, а не за постигане на екстри.

Роден през 1919 година, от малък е възпитан да се труди, да цени всичко, което има около себе си. Работил е предимно селскостопанска работа, сам окосявал доста големи площи ливади, работил е и с товарен добитък, прекавране на сено, дърва и какво ли не. В по-късни години работи обща работа в дървения склад на ГОРУБСО, известно време работи и като бункерист.

Бай Ахмед разказва как едно време хората са се отнасяли един към друг с уважение, как комшулукът е бил на почит. Повечето хора в Родопите по онова време започват юношеския живот от нулата- трудят се, за да изкарват прехраната, да построят къща, да отгледат и възпитат и изучат децата си.

В планината животът е суров и ако хората не се държат взаимно, са обречени на гибел. "Това, което най-много пречи на хората днес, е именно това, че хората не се уважават, не се зачитат", с горчивина казва бай Ахмед.

Като заговорим за миналото и винаги изскача една случка от живота му, която разказва с вълнение. Когато е бил дете, единият от родителите му се бил разболял, а в град Мадан е имало някакъв лечител, който правел разни лекове. Наложило се малкият тогава Ахмед да отиде пеша през бърчините  до Мадан, за да вземе лек и да го донесе на болния. Тръгнал рано и стигнал при лечителя на обяд. Докато да приготви лекарството времето напреднало. Денят е бил малък, защото е било зимно време. Късно следобяд Ахмед взел лекарството и тръгнал към дома си. За зла участ завалял сняг и придвижването станало трудно. Още не стигнал половината път и се стъмнило, а от снеговалежа вече и пътят бил затрупан и в тъмното трудно можело човек да се ориентира в гората . Притеснил се, че в тъмното не може да продължи и се зачудил какво да прави, а станало и доста студено и ни назад ни напред. Сетил се, че преди малко време минал покрай една купа от суха папрат, която хората натрупвали на височина от 3-4 метра и правели зимни запаси от храна за животните. Тогава се върнал до купата и направил дупка в сухата папрат и се мушнал вътре. Там изкарал до сутринта, когато съмнало. Чак тогава продължил по пътя към дома, където хората притеснени го чакали. Притеснението на хората било много голямо - не стига, че болният бере душа и чака лекарството, а сега в тъмното кой знае къде е малкият Ахмед, дали е останал да нощува в Мадан, дали не стана нещо лошо по пътя? Изтормозени хората се тюхкали, а когато го видели, че се прибира, сякаш чудо е станало голямо, че Ахмед се прибира жив и здрав, че и лекарството носи.

В спомените си бай Ахмед разказва и за това как е ходил пеша до Пловдив. Там е ходил на гости при брат си, който работел в тютюневия монопол. А пътуването от Чепинци до Пловдив е било истинско предизвикателство. 130 км пеша за два дена. Тръгва по тъмно и до вечерта, докато се стъмни стигал до Юговското ханче, там преспивал и продължавал на другия ден. Като свършило гостуването по обратния ред пак пеша от тъмно до тъмно с преспиване отново в Юговското ханче и на другия ден обратно в къщи.

Това, което крепи човека, е вярата и упованието в Бог, казва бай Ахмед. "Без вяра човекът се превръща в звяр, дано тази алчност, която обзема много хора, не докара по-голяма лошотия", казва Бай Ахмед в края на нашия разговор.