Александър Караджов: „Ако нямам контакт с природата, аз няма да мога да живея пълноценно“

​Интервю с пътешественика Александър Караджов, който предпочита неизследвани и диви места

Освен пътешественик, ти си и един от основателите на Благотворителната фондация „Забравената България“. Как се роди идеята за това сдружение?

През 2013 година двамата с приятелят ми Вилиан Стефанов – мой колега в сдружението и голям приятел, с който пътешестваме, издадохме първата книга „Забравената България“. Тя съдържа пътеписи за далечни и забравени места. Последваха много експедиции и приключения, откривахме нови, и нови места. Дойде ред и на втората книга, която стана факт през месец април 2017 и между издаването на двете книги в нас двамата и още един приятел – Влади Медов назря идеята да направим едно такова сдружение със същото име –  „Забравената България“, защото при нашите пътешествия виждаме,че пограничните райони, едни от най- забравените места, имат нужда някой да им подаде ръка или както се казва, нещо да започне да се случва там.  Затова и основната дейност на сдружението е благатворителност в сферата на туризма, сферата на образование, на културата, младежки дейности и спорт, но най-вече наблягаме на туризма. Една от последните акции,  с който сме се захванали  е опит за реставрацията на църква в едно ивайловградско село, разположено на 200 метра от границата с Гърция, а именно църквата „Св. Димитър" в село Сив кладенец.  Селото е с много интересна история, храмът също. През 1912 година в него са запалени почти всички жители на село Сив кладенец от турци. Преди  20 години храмът се е разрушил. През април направихме  тридневна акция с доброволци от Смолян и Ивайловград, с които разчистихме голяма част от руините. Нашата  идея е в близко време  със съдействие на община и на фирми да се открие банкова сметка, в която да започнем да набираме средства за възстановяването на храма. Това разбира се ще отнеме време,  но ние не бързаме. Важното е, че макар и бавно нещата с храма ще се случат.  Ще ни трябват още добрволци, защото има доста довършителна работа.

Има ли много обезлюдени и забравени места в България?

Има! Основно по границите. Като се започне от тук, по южната граница. Знаем какво е и в Родопите.  Много е тъжно и по западната граница – със  Сърбия и Македония. Там, преди 30-40 години са били едни от най-населените места в страната, а сега състоянието е направо плачевно. Цели села са запустели, като призраци! Няма хора, цари беззаконие и бракониерство.

А има ли села без нито един жител дори?

Има и такива. Пример за такова село е едно кюстендилско, в което направих две поредни проучвания. То е разположено на границата между  Трънска и Кюстендилска община –  село  Къшле се казва. Последният жител е починал преди 12 години и от тогава селото е като абсолютен призрак. Да не говорим колко села са по Източните Родопи, около границата с Гърция, до Крумовград, до Ивайловград...  Там е също толкова тъжно, но западно е по-страшно.

А срещал ли си се с единствените жители на някое село?

Правил съм такива срещи, не една и две. На пръв поглед хората в такива села живеят щастливо, т.е техният живот е малко като сън. Такива хора тотално са „скъсали“ с действителността. Те не знаят какво се случва в света.  Тези хорица са простовати, много  добри, които винаги са готови да ти помогнат. Те са запазили в себе си една иключителна, душевна чистота. За тях това, че са сами не е нищо страшно и плашещо, говорили сме за това. Има една асеновградска махала – Мумджидам, за която никой не знае кога е основана, какво означава това странно име... Там живее един мъж,което се казва Тунджер. Той е около 40- годишен. Получил е висшето си образование в Англия. След това е живял в Швейцария. Навремето за да го изпрати да учи, неговият баща си е продал всичкия добитък. Тунджер научил перфектно английски, немски и други езици, но се завърнал в България и е работил като преводач в Кърджали. След като баща му остарял и нямало кой да му помага и да гледа животните, Тунджер се завърнал в Мумджидам. Вече живее сам в селото, без ток и вода, само изворна, а до селото се ходи час и половина по козя пътечка. Живее в царството на мечките, на дивите кози, на границата между резерватите Кормисош и Женда, т.е. селото се намира в най-дивите територии на Родопите и човекът живее в 19 век, обаче живее щастливо. За себе си казва: „Аз съм щастливият принц в това село, щастливият владетел, живея щастливо!“

Имал ли си среща с мечки?

Няколко пъти. Единият път срещата беше по-директна. Изкочи ми неочаквано от една бърлога. Аз започнах да бягам, тя тръгва да ме гони, с идеята да ме сплаши. След това още два-три пъти съм виждал мечки, но от разстояние. Постоянно имам срещи с диви животни, но вече съм им фен и съм започнал да ги снимам.

И не се ли изплаши от тези срещи, че продължаваш да ходиш по планините?

Изплаших се, но продължавам. Нямам избор. Аз трябва да ходя. Ако нямам контакт с природата, няма да мога да живея пълноценно.

Кое е мястото, което най-много те е впечатлило?

Не си падам по комерсиални места. Предпочитам неизследвани, диви места, иначе не е интересно.  Напоследък съм изключително впечатлен от Кормисош, затова и втората ни книга-пътеводител на „Забравената България“ е свързана основно с резервата. Там с Вилиан прекарахме около 4-5 месеца. Много се интересувах и рових из архивите за умишленото обезлюдяването на селата, които са попадали в пределите на Кормисош. Малко хора знаят какво точно се е случило, тъй като всичко е станало негласно. Всъщност, това е било едно изгонване на хората. Властимащите по онова време решават, че жителите на три-четири села им пречат, за да се осъществяват ловните си мероприятия. Това е по времето на Тодор Живков и Пенчо Кубадински. Николае Чаушеско също е идвал на лов в Кормисош. През 1972 година издават едно постановление, в което гласи, че селото Хамбар, което е главното населено място и съседните селища и махали са подложени на засилена ерозия, т.е. хората имат няколко дни  да си съберат багажа и да напуснат, за да започнат залесителни мероприятия, което не е вярно.  Всъщност,  това го правят, за да могат да ловуват на спокойствие. Докарват мечки с хеликоптер от Карпатите,вълци, дивеч и разселват в района. Така вече те са абсолютни господари на тези земи.  Въпреки, че много хора са изгонени и много съдби са повратно преобърнати, това до известна степен пък е запазило района.

Кое място в Родопите би препоръчал за начинаещи в преходите

За начинаещи бих препоръчал някоя по-посещаема дестинация, дори и в района на Смолян. Има прекрасни пътечки в местността Амзово, към Кайнадина, Орловата скала. Хората тук не оценяват около нас какъв рай имаме. Смолянските езера е готова дестинация за начинаещи туристи. Екопътеката не е трудна, маркирана е, не може да се загуби човек. Хората тук не оценяват около нас какъв рай имаме.

Снимки: Александър Караджов