Александър и Вилиан: Може би сме луди, но така ни харесва
Краят на света е там, където ние самите искаме да спрем
След като прочетох „Пътеводител на забравената България” веднага поканих авторите Александър и Вилиан да ми гостуват в блога.
Разпитах ги подробно и сега бързам да споделя с всички приятели на българските планини 
Освен това научих, че имат идея за предаване, което ще показва на живо техните пътешествия. „Това реално ще е първото подобно излъчване на приключенията ни в реално време, което някога е правено в България”, казват двамата пътешественици.
Подготвят и нова книга – „Истории на безгрижния стопаджия“, както и втори и трети том на Пътеводителя.
Приятно четене!
Как се роди идеята за пътешествията ви?
Може би спонтанно. Вътрешните ни гласове проговориха. Интересното в случая е по – скоро, не как се роди идеята, а защо интересът ни се насочи именно към територии, слабо популярни и такива, които не попадат в полезрението на комерсиалния пътешественик. Всичко започна преди няколко години, когато осъзнахме че България не е просто парче земя, а една необятна обетована земя, която си струва да се преоткрие и проучи.
Едва когато започнахме да пътешестваме, осъзнахме, че досега сякаш сме живели в абсолютно невидение за богатството, което всеки приключенец може да открие. Не говоря за материалното богатство, от което се забогатява икономически, а по-скоро онова другото – историческото и природното, което те учи да уважаваш предците си и природата. Един вид, да промениш възгледите си към по-добро и да станеш по-добър човек.
Как избирате маршрутите си?
Отново вътрешният ни глас ни насочва към диви, ненаселени или обезлюдени територии. Когато се подготвяме за пътешествие, обикновено отваряме картата и погледът ни попада там, където са най-слабо урбанизираните части на България. А всички големи тайни се крият там.
Какво от забравената България и нейните призрачни села може още да бъде спасено?
Призрачните села са едно безвъзвратно отминало битие, което е имало своите пикове и спадове. Те са това, което един ден ще бъдат най-вероятно много други населени места поради емиграцията на населението по тези земи, ала въпреки всичко те са нашето минало въз основа на което трябва да градим бъдещето си. Всички ние обаче оставаме оптимисти, понеже веднъж докоснали се до тях, историята им остава жива в самите нас. Ние сме преносителите на тези изгубени времена – преходни, ала и в същото време запазили толкова жив спомен за човешкото съществуване.
Не съм сигурен дали бихме могли да спасим нещо. Но може би именно в това се крие чарът на тези земи – територия, намираща се на тънката граница между живота и смъртта, между споменът и забравата, между преходното и непреходното…
Разкажете повече за предметите и артефактите, които сте откривали. Разбирам, че сте имали много любопитни находки.
С особено вълнение си спомняме за предмети, които на пръв поглед ви се струват най-обикновенни, ала пазят толкова сантименталност и жива история в себе си. Никога няма да забравя за училищния дневник от местното училище в село Безводно, в който все още може да се прочете за отличната подготовка на учениците през времето от 60-те до 90-те години на миналия век.
Предмети като история, география и приложни науки са се изучавали в това полуизоставено селце в съчетание с френски, български и английски език. Все предмети, на които сегашните селски училища биха завидели.
Друг интересен артефакт е плик за писма, надписан до някого с красив женски почерк, който открихме в полусрутена къща в село Одринци. Може би този някой никога не бе получил това писмо. Повечете къщи там се рушат както под влиние на природните сили и времето, така и от това, че селото има само един жител, който се занимава предимно със скотовъдство.
Един от най-интересните артефакти, на които сме попадали, е стара портретна снимка, закачена на една от стените на обезлюдена къща в село Горно Луково. Снимката е от младините на собствениците на този дом, които вероятно са напуснали този свят преди десетки години.
Подобни артефакти биха могли само да ни радват, тъй като бихме могли да запазим по нещичко и за бъдещите поколения.
Научихте ли се да разбирате езика на старите къщи, които се рушат ида чувате историите им?
Определено разбираме езика на тези изоставени къщи. Това не са били просто къщи, а домове. Домове, които години наред са били пропивани от тъга, радост, страдание и еуфория.
Тежкият „аромат” на човешки съдби на няколко поколения се е пропил във всяко едно ъгълче от тези къщи. Всяко подскръцване на дървеният под ни напомня с колко труд и лишения е бил построен този дом. Атмосферата във всеки дом е изключителна, въпреки че обитателите му са го изоставили преди половин век.
Всяка една от старите къщи си има своя история. В една са живели животновъди, в друга – земеделци, а пък в трета – бубари. Те почти си приличат на външен вид, ала историята която е скрита зад каменните им стени винаги е различна. Повечето от тях са на път да се срутят напълно, а някои от тях вече представляват само купчина камъни – отломки на времето, които един ден най-вероятно ще бъдат използвани при градежа на друга къща.
Всяка една история, която чуваме през скърцането на дъските и призрачното блъскане на пробитите капандури на прозорците, си заслужава да бъде разказана. За съжаление хората, които са ги обитавали, отдавна не са между живите, за да можем да ги пресъздадем с думи.
Разбирам, че пътувате на автостоп и сигурно имате интересни случки, разкажете някоя от тях.
Случи се при едно от нашите далечни пътешествия из Родопите преди няколко години. Бяхме група от четирима души, в която всеки носеше по една средно тежка раница с провизии, палатки, спални чували и неща от първа необходимост. Стана така, че на връщане към Смолян стигнахме малко след разклона на село Настан, където трябваше да хванем на стоп някаква кола, с която да се придвижим към града. Почакахме около час, когато по едно време двамина се скрихме за малко в храстите. В един момент чухме да спира кола и като подивели изскочихме от храстите.
В този момент срещнах погледа си с шофьора на превозното средство, който се оказа симпатичен на вид плешив чичко с очилца и видях как очите му започнаха да се разширяват, осъзнавайки, че рискува да си вземе беля на главата с четирима потни и тежко натоварени стопаджии. Въпреки всичко успяхме да влезем в малкото му, но уютно Волво, като на няколко пъти въдицата на Сашо се опираше в прозорците и приковавеше вниманието на нашия благодетел, за когото колата явно бе нещо повече от превозно средство. По пътя се разговорихме и той самият сподели, че е лекар от Девин, тръгнал към Пловдив на симпозиум.
Както и подозирахме, че ще стане, разговорът изведнъж тръгна в друга посока и само след минута колата стана обект номер едно на всички наши коментари. Оказа се, че подобен модел имали само двама души в България, а в света били общо 12. Истинско бижу за колекционерите.
Докато пътувахме чувахме клаксона на автомобила му на всеки завой, а след него идваше и редовния му въпрос:
Абе момчета, кой е тоя дето ни бибипка така?
След което се заливахме от смях, понеже на пътя бяхме само ние. В последствие разбрахме, че той сам е клаксонирал за да предупреждава автомобилите, идващи насреща, че е с тежък товар.
В крайна сметка пристигнахме успешно в Пампорово, където слязохме и зачакахме друга кола за Смолян, ала през цялото време се заливахме от смях, докато си спомняйки си за това наше авто приключение.
Веднъж ни качиха на стоп двама господа. С хубав високопроходим автомобил. Пътувахме около половин час, при което шофьорът спря рязко в страни от пътя и ни каза:
Слизайте!
Ние се спогледахме, зачудени с какво сме предизвикали недоволството му.
Той повтори:
Слизайте!
Слезнахме и се протегнахме за раниците си. Той обаче ни спря и каза:
- Не ви гоня! Елате на полянката да похапнем, че сме гладни! Човекът извади разни вкусотии и така в продължение на половин час се опознавахме, похапвайки вкусно мек хляб и създарма.
Разкажете ни повече за местните жители, които срещахте и за техните тъжни истории, които дълго ще помните?
Всяка среща с местните носи много силна емоция. В повечето случаи за жалост емоцията е негативна, тъй като хората са измъчени, изморени, съсипани дори, от живота, който са водили. Немотията през годините е притъпила сетивата им. Не умеят да правят разлика между добро и зло. Може би, връщайки се назад във времето, в мен е останал силен спомен за следната история:
Беше началото на ноември. Предприехме тежък преход от село Безводно към село Рибен дол. На излизане от Безводно се срещнахме с местен човек. Човек с огромно сърце, пълно с добрина. За жалост животът бе оставил грубия си отпечатък върху него. С болка и сълзи в очите си ни разказа как го принудили да смени името си през Възродителния процес. Мъченията и униженията, които човекът бе преживял, бяха жестоки. На раздяла човекът ни изпроводи с думите: „Крушата не пада по-далеч от дървото! Днес знаем какво е, но нито един от нас не знае какво ни предстои утре!”
„Всяко следващо пътуване из Източните Родопи носи в себе си дозатъга! Гледайки хората, борещи се с последни сили за оцеляването си,човек се задушава!” е много силно и красиво казано, как бихте обяснили на някой чужденец това чувство? Смятате ли, че има българи, които трудно ще разберат страстта и емоцията ви?
Всъщност малко хора ни разбират. Повечето ни смятат за луди. А може би сме луди наистина. Но ни харесва да живеем по този начин!
На всеки, който поне за малко не е изпитвал това чувство, обяснението би било изключително трудно. Това е едно от онези неща, които чувстваш на момента и именно то те прави повече човек, а не просто участник в този толкова разпространен в днешно време материален начин на живот.
Разкажете ни за себе си – за професиите ви, когато не обикаляте из планината, за някои по-любопитни ваши проекти, ако имате такива, за които търсите подкрепа, за мечтите си, които сте сложили в графа – „Знам, че това ще се случи”?
Занимаваме се с професии, които ни гарантират препитание и достатъчно добри условия на живот, ала въпреки всичко и двамата сме наясно, че не за това живеем на тази земя. Обичаме да пътешестваме и да обикаляме из забравени и изоставени кътчета на България, като наскоро се вдъхновихме да реставрираме една забравена църква в отдалечено село, до което няма път. Освен всичко, до няколко месеца смятаме да осъществим и първото предаване в България, което ще излъчва на живо нашите пътешествия из различни места в България. Планираме да плаваме с каяк по река, да се катерим по скали, да влизаме в пещери и много -много други подобни интересни преживявания. Това реално ще е първото подобно излъчване на приключенията ни в реално време, което някога е правено в България.
Знам, че подготвяте нова книга – :“Истории на безгрижния стопаджия“ – разкажете малко за нея?
„Историите на безгрижния стопаджия” ще разказва историите на различни хора, които са ни помогнали при преминаването на различни разстояния. Тя се очаква да излезе доста по-нататък като преди това ще зарадваме почитателите си с втори и трети том от „Пътеводител на Забравената България”, които трябва да излязат съответно през септември и април месец догодина. Дотогава има доста време така, че ние просто ще събираме материал и ще подготвяме читателите за още много вълнуващи приключения.
Научихте ли как се стига до края на света?
Да достигнеш края на света е предизвикателство. Борба със себе си. Изпитание за всяка твоя клетка. В крайна сметка краят е там, където физиката и психиката ти изневерят.
Всички ние научихме, че човек сам поставя своите собствени граници. Краят на света всъщност е там, където ние самите искаме да спрем, било то за да обърнем внимание на близкия човек, да се заемем с някоя по-важна за нас цел или пък просто за да доживеем старините си.
Той настъпва там, където пътешествието за нас вече е приключило и можем, спокойни да разплетем и последната нишка на съществуването си
Снимки – http://forgottenbulgaria.com/
