Деветата чешма. Един ден на колибите.

Публикувана на 04.01.2022 | 12:13
403 прочитания
Автор: Капка Касабова
Снимка на © Ерол Ходжов
Снимка на © Ерол Ходжов

Настоящият най-нов разказ на писателката Капка Касабова е публикуван на 18 ноември 2021 г. в оригинал на английски език в 157-мия брой на британското списание Granta (https://granta.com/the-ninth-spring-kapka-kassabova/), а на 27 декември излезе на български в онлайн изданието „Тоест“ в превод на Мария Змийчарова и самата авторка (https://toest.bg/devetata-cheshma/). Препечатваме разказа с изричното им съгласие.

Радостна съм да споделя ‘Деветата чешма’ на български, разказ за едни забележителни, незабелязани хора на Рила-Родопите. Ако се чудите кой произвежда най-чистата храна в България и Европа: ето кой.Благодарности на An Pham за оформлението, Мария Змийчарова за превода, Ерол Ходжов за фотографията, и семейство Османови-Кафеджи за гостоприемството.Капка Касабова.                                         Деветата чешма. Един ден на колибите.

На картата планините от двете страни на Горна Места са обсипани с колиби. Всичките си имат имена: Пиронкови колиби, Мангови, Панови, Лешови, Еврови, Манови, стотици колиби. Колиба – древна дума, древен начин на живот. До колибите на картата има мандри, също носещи имената на стопаните си. Всяка махала, дере, чукар, възвишение и ливада из тези планини е одушевена, кръстена на човек или на цяла етническа група: Юруково, Юрукова могила. Понякога имената са на животни или на растения, на занаяти и емоции, породени от далечни събития: Бикови колиби, Конарско, Нунин гроб, Брѐза, Калята, Мусанов чал, Петков връх, Карамандра, Аврамово, Старина, Райчеви поляни, Валявиците, Налбант, връх Грънчар, Злата усойка. По високото има и много кантони – рилски термин, това са бази за дърводобивни работници. Някои топоними са неясни, изгубени като хората, които са знаели значението им: Лееве, Фанос, Нехтеница, Ро̀палица. Вероятно са останки от изчезналия тракийски език. Някои казват, че старото име на Места е Нехта, „бушуващата река“. Най-старите обитатели на Рило-Родопския масив, за които знаем, са бесите – тракийско планинско племе, известно със съпротивата си срещу римската колонизация и с кастата си от жреци, допринесли за възхода на орфизма.Във всеки квадратен сантиметър на тези планини са кодирани истории. Погълната от картата, си представих какво би било, ако топонимите още бяха живи, ако планините още ехтяха от крави и овце, кози и хора, млади и стари, коне и водопои, налбанти и разказвачи, седнали край огньовете.

Но по здрач планините мълчаха. Мълчаха и когато зората пукваше златна над синьо-зелените гънки.

 

© Ерол Ходжов

Река Места пътува през сърцето на Южните Балкани, на равно разстояние от Адриатическо и Черно море. Притисната между планините, Горна Места е тъмна като родилен канал. Минаваш по разлома, без да виждаш нито края, нито началото.

Места започва 230-километровото си пътешествие под най-високото и най-студено място на Балканите – връх Мусала. Докато го катериш, а и само да го гледаш отдалече, разбираш защо се нарича „мус-Аллах“. „Близо до Господ“ на арабски.

Множество малки притоци пълнят Места, но сега бях близо до двата най-големи, с поетично симетричните имена Бела Места и Черна Места. Според местните имената се дължат на белите камъни в коритото на единия приток и черните – в другия. Ерол каза, че не е виждал изворите им, защото, колкото по-нагоре срещу течението се качваш, толкова по-мрачни стават просеките и по-внезапни инцидентите. Както каза един гъбар, Бела Места не е много за ходене, защото там живее Баба Меца. Хора и животни са били пометени през годините от разбушувалата се Бела Места, в чието стръмно корито няма къде да избягаш.

– Бела Места извира от Джеенем дере. Това вече ти казва достатъчно – каза Ерол. Чувала съм, че на турски „джеенем“ значи „адски“.

Ерол беше първият ми контакт в Якоруда, където не познавах никого. Бях го издирила чрез снимките му. Якоруда е красиво планинско градче, известно със съботния си пазар, джамията и църквата, чиито камбани навремето пеели с човешки гласове. Името му вероятно означава „голяма руда“, защото в тази част на Родопите се е добивала руда още в древността. През 50-те години на ХХ в. геолози откриват в запечатаните тунели непокътнати сечива и дори плетени кошове и дървени стълби отпреди римската колонизация, съхранени благодарение на липсата на кислород. На пазара човек може да си купи ръчно изработена тризъба вила от леска, стоманени ножове с дървени дръжки, шалвари от полиестер, произведени в Китай, килими, килимчета и дантелени пердета от „Хиляда и една нощ“, мехлеми, ядки, меден чан за пръч и стрит на прах тамян за нерви. Якоруда сякаш е възседнала планинския масив: на север пред нея е Рила, на юг зад гърба ѝ – Родопите. Якорудските села са в Родопите, а якорудските езера, реки и пасища са в Рила. „Ние се водим повече родопчани – казваха ми якорудчани, – но като се качваме в балкана, сме в Рила.“

Пътят следва реката. Якоруда е изцяло от южната ѝ страна и в града се влиза по няколко моста, което придава някаква тържественост на всяко пристигане дори когато живееш тук. По залез плитката Места блестеше в укрепеното си корито, пълна с боклуци. Трудно ми беше да си представя, че при последното голямо наводнение притоците я изпълнили толкова, че заляла пътища и къщи. Но следващата зима при един пороен дъжд на юг по течението ѝ с очите си видях как се изправя като разбудена ламя и отнася мост.

 

© Ерол Ходжов 

Якоруда и цялото поречие на Места са дом на пъстра помашка общност, чиято уникална синкретична култура е капсулирала вековни социални, духовни, екологични и етнографски традиции. Много от жените на Места носят типичните многоцветни шалвари, забрадки с рисувани цветя и ръчно плетени елеци и жилетки, а някои по-възрастни мъже носят малка плетена шапка на темето – или каква да е шапка, понякога и през лятото.

Ерол и семейството му държаха хранителен магазин, но истинската му страст беше пейзажната фотография. По-точно казано, истинската му страст беше Рила. Бе слаб, фин човек и носеше пухено яке, сякаш все му беше студено. Но летните вечери тук наистина са като зимни. Ерол бе израснал през комунизма, десетина години преди мен.

Бях помолила Ерол да ми покаже любимото си място, където ходел, като го стегнела шапката – още от дете. Семейството му е от най-видните в Якоруда. По време на държавния терор срещу българските мюсюлмани, цинично наречен „Възродителен процес“, чийто пик е през 1972–1973 г., родителите му отказали да си сменят имената. Пътят по Места бил черен от военни камиони – срещу мирно, невъоръжено население. От всички страни на Якоруда се разположила войска. Някои от мъжете, сред които бащата на Ерол, се криели нагоре по деретата на Бела Места. Един ден пред къщата им се появили войници и с ритници изкъртили вратата. Единият овесил пушка през рамото на Ерол и го сложил пред себе си като щит, с дулото на пищов в гърба му. „Айде сега, момче, да видим къде е баща ти.“ Накарали го да отвори всички гардероби – ако баща му е въоръжен, да застреля първо него. След това Ерол онемял. Една година отварял уста и нищо не излизало. Чак след като го завели при една жена да му лее куршум за уплах, проговорил. По това време започнал да идва на Окото.

Гувнища

Окото е в местността Гувнища. Пътят се вие през ливади и малки борови гори, издига се и се спуска като планинска песен успоредно на Бела Места и свършва в местността Ропалица. Гувнища е на средата на този път, тучна котловина сред прекрасно оформени хълмчета. За да стигнем до нея, оставихме колата на пътя и тръгнахме по едно гористо хълмче – Райна могила.

– Като деца идвахме да търсим жълтици – каза Ерол. – Сега това го правят иманярите.

Дупки в земята и купчини пръст показваха скорошното им посещение.

– Радвам се, че като деца така и не открихме нищо. Така ми остана поне вярата.

Насреща се разстилаха безкрайните Родопи.

– Виждаме Родопите, но сме в Рила. На мен в Рила ми е най-уютно.

Чувах това от много якорудчани, бабечани, хора от родопските села на Места – гъбари, берачи на билки, планинари: „Обичам Рила, Родопите са ми сухи.“

Пътеката навлезе в тунел от дървета. Точно него Ерол наричаше Окото, защото по няколко пъти на ден – например сега, в късния следобед – човек сякаш се взираше в огромен зелен ирис със зеница като светлинен тунел.

 

Окото © Ерол Ходжов

Едро влакнесто куче размахваше опашка срещу нас. Лявото му ухо беше отрязано. Зад кучето вървеше кобила, яздена от изпит мъж с плетена шапка. Опеченото му от слънцето лице се сепна, като на човек, който отдавна не е виждал чужди хора. С Ерол се разпознаха от Якоруда и той ни покани да пием кафе в колибата му.

Тогава за пръв път видях отблизо тези къщи с човешки имена. Някои имаха чардаци. Рушащи се сгради от камък, пръст и дърво с размерите на голяма двуетажна селска къща, но тук приземният етаж е бил за животните. Сега са почти напълно скрити сред избуялата растителност. Неопитното око като нищо можеше да се увлече от пищната зеленина на пейзажа и да не ги забележи.

– Като бяхме деца, беше пълно с народ – каза Ерол. – Това тука бяха обработваеми ниви.

Баба му и дядо му имали пасище наблизо, сега изоставено.

Изкачихме се до единствената колиба, от чийто комин излизаше пушек. Синът и майката на изпития мъж, който се казваше Мехмед, пиеха кафе, седнали на два пъна. Всички в семейството имаха остри, орлови черти. Снахата също беше там, гълчеше овцете и Мехмед отиде да затвори външната кошара. Четири кучета, всичките с отрязани уши, скочиха на крака.

– Тия са лоши – каза синът, името му беше Емин. – Нахапаха жребчето. Не го познаха, че е от наш’те, понеже е още ново.

Кученца с умни очи се гушеха под една уазка. И те бяха с по едно отрязано ухо. На женските – лявото, на мъжките – дясното.

– Колкото по-малки, толко по-добре да се режат – каза Мехмед. – Да забравят бързо.

Такава била традицията – хем кутретата да станат „люти“, хем слухът им да стане по-остър, обясни ми той. И преди го бях чувала това и освен жестока, логиката ми се струваше всъщност нелогична.

„Щото като дойде вълка, к’во правиш“, редовно добавяха към обяснението. Кутретата под уазката изглеждаха травмирани. Практиката все още беше често срещана. Животните нямат права на място, където и хората са били лишени от тях.

Каракачанките са интелигентни, силни, верни и независими, така бях чувала от хората.

– Ти как ще се чувстваш, ако ти отрежат ухото? – не се сдържах.

Мехмед се усмихна и вдигна рамене. Половината му зъби ги нямаше, макар че беше само на 52 години.

– То така е по-добре. По-грозни са с уши.

Гледах осакатените кутрета и ми идеше да си тръгна. Ако не беше пандемията, така щях да направя. Бях планирала да пропътувам цялата Места до Беломорието, но затвориха българо-гръцката граница. Географията на пътешествието ми изведнъж се сви. Така оставах на по-малко места за по-дълго време. Катерех планини, говорех с хора, без да си водя бележки, спях по следобедни ливади и ме хапеха отровни паяци, каквито не знаех, че има.

– Как се живее тук? – попитах малкото семейство.

– Тука вече не се живее – каза Емин с цигара в уста. Беше слаб като баща си, но по-напрегнат. – Нищо не остана̀, било каквото било.

Баба му Баде, дребна жена с каменно лице, не каза нищо, но ми се поусмихна. Мехмед си сви цигара, доволен, че има компания. Леко дръпнати ми се струваха Османови, а отдолу сякаш криеха нещо заровено, неизказано. Попитах може ли да им погостувам за един ден – изненадах и тях, и себе си. Досега не бях се интересувала от пастирския бит. По хълмовете на Шотландия, където живея, този начин на живот отдавна е изчезнал. Животновъдството е прозаичен, механизиран равнинен бизнес, овцете пасат по цяла година без надзор, понеже няма хищници, кравите са зад огради, почти нищо диво не е останало, „свободно отгледано“ е единственото напомнящо на диво, а последните следи от пастирския живот са обраслите пътища, по които някога са карали добитъка на пазара.

На връщане пак минахме през Окото, този път затворено, защото планината се готвеше за сън, и Ерол каза:

– Това семейство го сполетя трагедия, като сменяха имената. Не знам подробности, само, че Емин е кръстен на дядо си.

Каракачанката, която ни беше посрещнала, ни изпрати до колата, а после остана да ни гледа от Райна могила как се спускаме към светлините на Якоруда.

– И на нея ѝ е самотно – каза Ерол.

С това „и“ не знам себе си ли имаше предвид, или семейството овчари, или мен, или общото състояние на човешкия род. Тук, където планинският здрач свежда нещата до очертанията им, самата земя въплъщаваше думите му.

*

В седем сутринта Емин ме взе от града „с джипо“, тоест уазката, която купил, след като се скапал немският му джип, понеже западните джипове не издържат на тия пътища, само руските. Този беше даже съветски и военен, от 70-те години.

Черните пътища бяха изровени като пропасти след дъждовното лято. „Такива дъждове не помня“, каза Емин. Летата тук са сухи. „Много секат гората, става ерозия и от това са така пътищата.“

Емин завършил екология, жена му – право. Те са „смесен брак“ – той е помак, а тя е християнка от друг град. Запознали се в университета в Благоевград. Но в Якоруда не се намерила работа по специалността им. Ето как хора като Емин и жена му са принудени да емигрират или да берат ягоди в Англия през лятото, а есента да режат коледни клонки в Германия. Това правеха много от по-младите в тоя край и се връщаха за по няколко месеца в годината.

– Да, можехме да заминем навън. Обаче ние тука искаме да живеем. Детето да расте с баба си и дядо си и да е сред природата.

Инвестирал в петнайсет овце. После купил още.

– Бащата само това чакаше. А баба тука се е родила, на колибите, така че и тя беше доволна.

В момента имаха 130 овце. Семейството открай време гледало животни, но въпреки това да решиш да се препитаваш от биоживотновъдство е доста смел ход. Още повече че преди това Емин имал добре платена работа, бил дясната ръка на местен предприемач. Ядосан, че Емин го оставя, шефът му го изпратил с думите „Ти с тия о̀вце доникъде нема да стигнеш“. Жената на Емин работеше като администратор в шивашки цех, собственост на гърци, където се прави на ишлеме скъпо бельо за Франция. Понякога идваше да помага за овцете след работа. Шивашките цехове с гръцки собственици започват да никнат като гъби в Южна България в края на 90-те, но условията на труд и заплащането в тях са били „робски“, по думите на местни хора. Сега условията са много по-добри, заплащането – също, но недостатъчно. Ако месецът е добър, в тези анонимни халета жените, които не искат да емигрират и остават да шият дрехи за Hugo BossASOS и други известни марки, взимат по 600 лева – работейки и в събота. През лятото шивачките масово заминават „навън“ да берат плодове и да садят фиданки.

Освен заплатата на жена му в цеха, семейството на Емин, включително баща му и баба му, сега се изхранваше от овцете. Но мляко има само през топлите месеци, през зимата Емин и баща му прибираха стадото от „лювадите“ в по-ниска кошара близо до града и им носеха да хрупат любимата им борѝка – елхови клони.

– Мине ли август, почват сланите – каза Мехмед. Тая година обаче само вали.

От десет литра мляко стават пет килограма сирене. Килограм сирене се продава за 10 лева. В разгара на сезона Емин издоява по четирийсет литра мляко на ден.

– Ай, че мекиците ше изстинат – посрещна ни Баде Османова. Каракачанките ме познаха и размахаха опашки.

– Внимавай с тия кучета, че са понякога боклуци и хапят – предупреди ме Емин. – Не правѝ резки движения.

Събух се и прекрачих прага на колибата. Всичко беше различно от предната вечер. Днес бях гостенка, поканена от наследниците на три стари рилски рода – Османови, Църънкови, Пиронкови. Имената им ги пише на картата. Имената им са самата карта.

– Османови се женели помежду си – Емин се усмихна, дъвчейки. – Да държат имането. То какво имане е било, не знам… До нас нищо не е стигна̀ло!

Седях до горещата чугунена печка и ядях пухкавите мекици на Баде с овче сирене. От три стаи се ползваха две. Уютни, варосани, с легла и килими и даже гоблени и стари плакати по стените; скромен дом, който дебелите стени държат топъл през зимата и хладен през лятото.

 

© Ерол Ходжов

Денят тук се движи по разписание. Първо Емин издоява овцете и няколкото козички, които Мехмед вкарва една по една в плевнята. Това отнема около час. На Емин от доенето преди му се схващала ръката, но свикнал. Доенето не беше време за приказки – изтикани в ръцете му, между коленете му, животните внасяха суровата си енергия. Докато ги гледах, започнах да забелязвам разликите в израженията и породите.

– Тая е праменка, румънска порода.

Беше с къдрава козина и с рога.

– Тая е асаф, от Израел. Кръстоска между аваси и източнофризийска.

Имена като полъх от Изтока.

– Тая е маришка.

Порода от коритото на Марица, създадена с кръстоски в Пазарджишкия район.

– Алинка, ела тука, миличка – каза Емин на една от овцете. Любимките му си имаха имена.

– Айде бе, боклук! – викна на друга, която се дърпаше. – Тая е много твърдомъза. Със зор ѝ изкарвам млекото от цицките.

В погледа ѝ наистина имаше упорство. „Да не съм ви машина за мляко!“

Емин търсеше различни породи за стадото си. Намерил трийсетина глави от ценната шарпланинска праменка в Северна Македония, директно от един стар овчар, но заради еврорегулации по границата не успял да ги вкара. Умрял от мъка.

Няколкото останали агнета ги държаха настрана, а доенето почва чак след като те са се набозали. Някои от майките нямат достатъчно мляко – и тях ги оставят на мира.

– Тая е вакла маришка. – Емин се бореше с последната овца, която също му се дърпаше. – И тая е лоша.

Тази сутрин в кофата имаше пет литра. Беше краят на лятото и вечерта не ги бяха доили. Баде и Емин прецедиха млякото през тензух в друга кофа и в стерилизирана пластмасова туба. Тук всичко се изпира, измива и ползва отново. Нищо не се хвърля. После млякото веднага се сваля в града и се продава в мандрата.

Сега Емин и Мехмед трябваше да изведат овцете на паша, за да хванат най-хубавите часове от деня, преди следобедните жеги.

– Ний с тебе ше поодим – каза Баде и си обу гумените ботуши. – Ше ти по̀кажа мойто училище и една убава во̀да. Обувки имаш ли да одиш?

В планината не се ходи със сандали заради трънаците и змиите. Късите панталони и сандалите са за градски туристи и деца. Когато Емин си нави крачола, видях колко е бял прасецът му в сравнение с опечените ръце и лице – като на човек, съшит от различни части.

Баде

– Ей на тава̀ место видях пепелянката – Баде удари тоягата си в земята. – Смаза̀х ѝ главата.

Разказа ми и за други срещи с влечуги – цял живот все намирам змии и гущери, каза, и други нещастия. Като дете стъпила на бръснарско ножче и раната се инфектирала. На колибите е нямало медицинска помощ и родителите ѝ налагали раната с паяжини, лапѝ от сдъвкан тютюн и прясно одрани овчи кожи. Стара народна медицина за спиране на кървене.

Баде намери тояга и за мен. Това е част от ритуала – като тръгнеш по балкана, ако не си носиш тояга, се оглеждаш да си намериш. Тоягата е хем практична, хем символична: тоягата на номада, на пътешественика, на „магешницата“, както казват тук. С нея брулиш дървета, пресичаш реки, сочиш посоката, смазваш змийски глави и се защитаваш от овчарски кучета.

– Не искам да ода на доктор за коляното – каза Баде и си нави крачола на шалварите под пъстрата рокля, за да ми покаже силно подутото си коляно. – Налагам го с оцет.

Болеше я много, ама „ако спра да одя, ше у̀мра о̀вден“. Затова не спираше. И сега крачеше бързо.

Час-два бродихме из високопланинските лювади, току спирахме да берем червен риган, плодчетата на трънливата хвойна, нещо, което ми приличаше на ценния див кимион от Родопите (Не, тава не е чимон, каза Баде) и едно подобно на лайка жълто цвете на име вратига.

– Преди го браа̀ме и препродаваа̀ме – каза Баде, – ама веке никой не доа̀гя да бере. Вратиката гони змейовето.

Въпреки широкото си приложение в народната медицина, вратигата явно не е на мода. Продължихме нататък с пълни джобове с билки.

– Тава тука е кучешки сакъз, за разстройство и гадене.

Синя жлъчка, тя е навсякъде.

Оставихме зад гърба си смесената иглолистна гора и навлязохме в царството на клека. На места клекът е станал инвазивен заради ерозията на почвите, обезлесяването на склоновете и климатичните промени, предизвикани от всичката човешка дейност през последните 70 години. До края на 40-те години на ХХ в., когато държавата започва да експлоатира планината, Рило-Родопският масив е бил недокоснат. Даже днес в някаква степен е запазил прединдустриалния си облик, но каменните кариери в Родопите и безогледното сечене на гори без залесяване заплашват да смалят планината до неузнаваемост.

 

Баде © Ерол Ходжов 

Въздухът изтъняваше, колкото по-нагоре се изкачвахме. Проследихме стъпки на лисица и видяхме вълчи изпражнения. Вълците открай време са напаст за овчарите – глутниците нападат кошарите, особено нощем или когато е паднала мъгла, и затова овчарите не държат „слаби кучета“. Старата каракачанка на Баде била толкова добра, че „чува 300 о̀вци“. Баде говореше за нея без емоции, както говореше и за себе си.

– Едно време тава сичко беше нива, орнѝче – каза. – Овес, картофи, есеница. Пшеница тука не зрее. А глей ся. Глей тая го̀ра, дамла̀та да я удари дано.

„Дамлата да те удари дано!“ – старо проклятие, пожелаващо чума и болести, свързани с водата, защото „дамла“ е „капка вода“ на турски. Завръщането на природата се смята за нещо хубаво, но за Баде триумфът на дивото над питомното в жилищните лювади на нейното детство и младост, където е имало „живот“, беше тежка загуба – толкова тежка, че нямаше думи да я назове, освен дамла̀. А какво е есеница?

– Ръж – каза Баде. – Оти го сеем есента.

Стигнахме до едно високо плато, из което тук-там се виждаха полуизоставени къщи. През лятото някои още се използваха от наследниците, които сееха овес и картофи и обираха плодовите дръвчета за компоти. Баде забрули клоните на една огромна стара слива с тоягата си и обрахме падналите плодове.

– Я съм голема сливарка – каза. „Голлема“, така се говори на якорудски, с удебелено „л“.

През лятото ги сушала като петмез върху дървени дъски, да има да си дъвче през зимата; това го научила от баба си. Преди няколко седмици, докато била на паша с овцете, точно тук я хванала силна градушка. „Такъв град паднà, да пискаш. Ама и да пискаш, нема кой да те чуе.“

С овцете се свили под сливата, докато отмине.

– Овцете и те обичат сливи. Мащерка и риган не щат. И те кат мен пасат, къде аз паса.

Надгробен камък до едната от къщите бележеше къде почива роднината на име Сабрия, който открил купчината жълтици в Бела Места – част от изчезналото семейно имане. Сабрия е бил мидже на Баде, което значи брат на баща ѝ. Всъщност Сабрия е бил сираче, осиновен от семейството и неочаквано донесъл му късмет. Обичал е да живее тук, в най-високата обитаема част на Южна Рила, затова тук са го погребали.

– Обаче некъде у некой требе да е останал наниз жълтици – подсмихна се Баде.

Спряхме до една чешма – всъщност чучур над стара вана. Как са докарали вана тук изобщо? „На самарь, как“, каза Баде.

– Пийни си – каза Баде.

Водата беше студена и безплътна. Изворите на Рила са безброй и всичките са вкусни.

– Требва ми от девет чѐшми во̀да – продължи Баде. – Я съм зела от шес, остават още три.

– За какво ти е вода от девет чешми? – попитах.

– За уплах – каза и продължи нататък без повече обяснения. – Ей тава е училището.

Двуетажна къща, изоставена. В нея били, освен класните стаи, и стаите на учителите. Баде ги помнеше всичките.

– Сандре от Якоруда. Баба Рада от София, тя много ни переше (биеше), и като рукнеше (викнеше)… И Ленчето от Бачѐво.

Децата идвали на групички от колибите, крачели през снегове и бури, с часове. Баде отиде до една полусъборена пристройка – фурната. Големите глинени тепсии още стояха – една за хляб, друга за баница. Ставаше ли хубав хлябът?

– Ехее. Не беше много бял, ама беше благ.

На един пирон висеше кръгло огледалце, в което се отразяваше стръмната ливада.

Баде нагласи бялата си забрадка за селфито, доближихме лицата си. Тоягата ми беше останала някъде.

– Ела на сенкя – каза. – И аз кат овцете на сенкя одя.

Седнахме на стълбите на някогашното ѝ училище, преди да тръгнем надолу за обяд, а под краката ни се ширна смайващата панорама на Рила и Родопите във всички оттенъци на синьото и зеленото.

Векове наред огромни стада прехвърляли баирите като бели юргани. Богатите семейства гледали по няколко хиляди глави. Тук, в най-високите планини на Южните Балкани, са били големите подвижни градове на животните, чийто часовник е месечината. Животни и хора следвали хода на сезоните, кръговрата на годината, от слънцестоене до равноденствие, от зимна към лятна паша, нагоре и надолу, правели си колиби за през лятото, за през нощта, раздухвали миналогодишната жар, за да стъкнат новия огън.

 

Баде © Капка Касабова

Пастирството има дълги традиции в тези планини. Сред планинските овчари най-известни и до днес са каракачаните, дали името си на породи коне, магарета и овце, и разбира се, на кучетата. Тук казват „кучета̀та“. Каракачаните говорят гръцки и често български. На турски „кара качан“ значи „черен беглец“ и наистина жените са носели по няколко ката черни вълнени дрехи и шамии. Но това е екзоним, външно название. Самите те се наричат влахи (Βλάχοι). Най-общо казано, влахите са пътуващите пастири на Южните Балкани, които лете се качвали със стадата си на високото, а зимите изкарвали в егейските равнини. Те са и последните номади на Европа. Не притежавали земи, а разменяли висококачествените си животински продукти за други стоки, докато минавали със сезонните си кервани през постоянните селища.

Отделно са власите, които говорят румънски и пазят стара пастирска култура и които се срещат из целите Южни Балкани, но сега са претопени – особено тези в Гърция. Власите на Рила и Родопите са прочути сред местните хора с това, че разбират от коне, лесовъдство и пренасяне на дърва за огрев през техния роден терен, най-труднопроходимия в Европа.

Както подсказват и много от топонимите, тук някога е имало големи общности юруци – на турски yürük значи „който ходи“. Оттам е и изразът „на юруш“. Юруците, тюркски пастирски общности с характерна полуномадска култура и известни с тъканите си черги, са дошли от Азия с османците. От техните общности днес не е останало почти нищо.

Предците на Баде вероятно са наследници на далечните беси и на следващите планински общности. Романизирани, покръстени, ислямизирани, деислямизирани, европеизирани, експлоатирани, емигрирали и по чудо неемигрирали – хора, платили висока цена за това, че са се родили тук. Но същината им си остава – това са хората на планината. Последните колибари, в най-достойния смисъл. Нейният род вероятно открай време е бил от по-уседналите пастири. Качвали животните си в по-тесен периметър – от Якоруда и родопските села до постоянните колиби на Рила и нагоре. Брутално надрасканите на картата граници между България, Гърция, Турция и Югославия преди сто години прекъсват мащабното сезонно скотовъдство в Европа. Пастирският начин на живот е оцелял – но по-близо до дома и в умален вид.

Както бяхме седнали на сянката, нямаше как да не питам Баде за мъжа ѝ Емин.

Била на 25 години, когато останала вдовица. „Метката“ бил на пет, сестра му – на три.

– Ние с него се водихме шест години, на седмата го убѝа.

По време на „Възродителния процес“ Емин отказал да си смени името. Един ден работел на кантон Ропалица и бил зверски пребит. От колеги. Починал в болницата. На Ропалица има чешма с посвещение на загинал лесничей. Но не на Емин. На Нехтеница има чешма, посветена на момче от Якоруда, починало в чужбина. Там пих най-вкусната вода в Рила. „От седем капки е събрана“, пише – но не за Емин.

Семейството никога не е получило компенсация или извинение от държавата.

– Леле, пак съм жива – довърши краткия си разказ Баде. Тя не беше по дългите разкази. – И да ща да у̀мра, не мога.

На връщане пихме от друга чешма.

– Остават още две – каза Баде и ми подаде тоягата ми. Беше я намерила до сливата.

По-късно следобед си говорех с Мехмед пред колибата и забелязах, че Баде я няма. Къде е майка ти?

– За во̀да, от деветото дере. От смъртта му се тавà прави. И кат намери девет чѐшми, почва пак.

В Рила чешми да искаш.

Мехмед

Овцете си почиваха в сенчестата кошара, Емин беше слязъл до града да продаде млякото, Баде я нямаше. Мехмед беше сварил картофи.

– Ще си ги ям довечера студени – каза.

Седяхме на пънчета под сянката на една ябълка и пиехме чай от риган. Лицето на Мехмед беше небръснато, някак стопено – лице на човек, който неведнъж се е взирал в пропастта, но не говори за това. Изглеждаше износен от трудности, но искрата, която гаснеше в тялото му, още блестеше в топлите тъмни очи.

Четвърт век Мехмед работил в якорудския завод за дървообработващи машини. „После дойде демокрацията, руснаците го купѝха и му е*аха майката.“ Като спрели да плащат на работниците, напуснал и станал „измекярин“, наемен работник на хора със стада. И без това все го теглело към балкана. И то не къде да е, а в най-високата част на Рила, на 2500 метра надморска височина.

– Сичко за субсидията. Требе да се кàчат животните на високото, иначе нeма да дадат субсидията.

Което значело да изкарва целия сезон сам – с двеста крави. Тези места са достъпни само пеша и на „самарь“.

– С кобилката и с кучето… нагоре. На самоход.

Изкарал една зима в района на ледниковите Казански езера, над Бела Места, над Джеенем дере.

– Беше насекаде скàли, само скàли. Там има много говеда. Лàни беха 1200. Има тука пасища в Рила.

Един път в снежна виелица излязъл от колибата да събере дърва за огъня, паднала мъгла, загубил се и решил, че е дотук. Обаче кобилата намерила пътя обратно до колибата. Цак-цак, стъпка по стъпка, прибрала го.

За цялата зима единствената му компания били двойка германци, които правели преход, но се изгубили, та трябвало да прекарат нощта в колибата му – за негова изненада „по карта“ се водела туристически заслон.

– Летото и есента имаше други овчари, говедари, ама зимата…

Една зима на Белмекен с месеци не видял жив човек. Един ден тръгнал в снежната виелица за хижа „Христо Смирненски“, където знаел, че има човек.

По-добре да умреш в снега с кобилата, отколкото да откачиш сам в колибата.

– Хижарят и той беше почнàл да откача… Пихме по едно кафе, само двата, и се върнах. Цак-цак, с кобилката… Колко спомени! Веднъж лежах с говедата на Ибър. Шест месеца.

Ибър е суров връх, метаморфна скала източно от Мусала, висок 2666 метра и известен с обширните пасища в подножието си. Ами мечките и вълците?

Вечер дори тук на колибите каракачанките и особено кутретата вият по цяла нощ заради лисиците и вълците. Не можеш да мигнеш, каза ми Емин. Той не можеше да спи тук, но Мехмед и Баде са свикнали със среднощните концерти.

– Я не ме е страх от вълци и мечки. От човека ме е страх. Всичко живо бега от човека.

Спомените се изливаха от него – как се буди, а палатката е затрупана под снега и трябва да прокопае тунел, как се бори с всякакви стихии. Най-критичните мигове в живота му. Ами явно ти харесва да живееш така, викам му.

– Не че ми харесва, ама свикнàх сам. И сега не мога да живея в грàдо. Нагоре си ме тегли.

Под една скала в подножието на връх Ибър имало тетрадка в найлоново пликче – „и който мине, се разписва“. Но не и Мехмед. Той никога не се е разписал в тетрадката.

В Шотландия се говори за покоряване на върхове, за колекциониране на хилядници. Това е, защото в Шотландия вече няма планинци. Хората на планината не ползват грандиозни думи и жестове.

– Планината е много хубава и много лоша. Като е хубаво времето, е хубаво. Като е лошо, нямаш работа там. Нямаш ли заслон – край, отиваш.

Тръгнахме по обраслите пътеки на Гувнища и сякаш вървяхме сред руините на древен град, а Мехмед ми разказваше за всяка къща – кой е живял там и кога си е тръгнал, някои едва преди двайсетина години.

– Във всяка къща – по две семейства. Тука беше село.

Имало е харман, житото се вършеело с коне.

– По-рано сичко се ко̀сеше, а сега вече – го̀ра, борѝка, шипо̀ци…

На една ливада пасяха кобила и жребче – на комшията. Идвал веднъж седмично от Якоруда да ги нагледа.

– Конят е най-умното животно – каза Мехмед. – От всичко ша се откажа, преди да се откажа от кобилката.

Качихме се до Райна могила. 

 В очите му светна весела искра. Сякаш младостта и детството се събуждаха в него. Все повече виждах тази искра, колкото повече ми разказваше и ми показваше.

– В Райна могила уж има златен кон и златна каруца. От римляните. Ама за какво ти е златен кон? Конят жив ти трябва.

   

Мехмед и Баде © Ерол Ходжов

В годините на „Възродителния процес“ травмирани якорудски семейства търсели убежище на Гувнища. След убийството на Емин Баде се вдигнала от града и се преместила тук, при родителите си. Всичко, което им трябвало, си го изкарвали сами – от нивите и животните. И така оцелели. Колибата е изхранила децата ѝ. Мехмед не помни баща си.

– Аз тия картофи, като ги сваря сега, до довечера ше изстинат – повтори, по този начин ме канеше да остана за вечеря. – Сам ше си ги ядà.

После седяхме на пънчета̀та и мълчахме заедно с кучета̀та.

– Усеща се, че е краят на лятото. Самата миризма е друга – каза Мехмед.

Поех си дълбоко въздух.

Емин

– Айде! – Емин отвори кошарата.

Беше време за вечерната паша. Отпред вървеше Емин с една каракачанка, Мехмед беше отзад, а останалите кучета вървяха отстрани. Сред тях беше и едно сиво кученце с човешки очи, някак по-пораснало от другите.

– Щото вече много е видяло – каза Емин. – Първо видя как майка му хваща брат му, като се роди, и му прегриза гръкляна, без да иска. После тава с ухото. После ваксините. От малко знае, че животът е ко̀рав.