Другият свят на една варненка, вдъхновен от родопското село Момчиловци

​Росица Бърдарска е от Варна. Работила е като журналист, редактор, преводач от руски език и драматург на Варненския куклен театър. През последните 20 години тя провежда семинари и курсове в сферата на презентационните умения, позитивното общуване, себепознанието и словесното творчество. Водена от девиза си „Животът е твърде кратък, за да живеем скучно“, Росица отделя голяма част от времето си, за да пътува. Пътешествала е в Русия, обиколила е Европа,  но не по-малко радост намира при ориколките си по българските планини и нашите села. Идвайки в Родопите, тя посещава малкото китно селце Момчиловци и остава запленена от неговата красотата и духа на родопчаните и сподела с читателите на rodopchani.bg

Другият свят – за осем дни той се наричаше Момчиловци

Калейдоскопът – любимата ми играчка от детството. Баба и дядо ми го бяха купили от един панаир. Въртях го, цветните стъкълца се пренареждаха в нови и нови прекрасни форми, а аз напразно очаквах, че в един момент ще се появи първата фигурка. 

И така цял живот. Калейдоскопът се върти, цветните стъкълца се пренареждат и ме въвличат в нови и нови светове. Преди да вляза, питам “Може ли?” Но скоро разбирам, че това е смешно. Аз винаги съм била там, аз съм тук, аз съм всичко, което сетивата ми в този миг попиват... Аз съм в Момчиловци! Другият свят!
Аз съм боровата гора отсреща, мълчалива и неподвижна.
Аз съм покритата с мъх скала. Ливадата с уханна лятна трева и кравата, която пасе лениво в нея. Аз съм поройният дъжд и силният вятър, които връхлитат и после невинно отминават, все едно никога не са били.

Аз съм стръмната улица. Големите бели къщи по хълмовете. Някои от тях имат късмета да посрещат гости, останалите пустеят в очакване на младите, заминали на гурбет. Избродила съм много запустели села, в чиито изоставени стари къщи витаят духове. Тук почти няма такива. В тукашните къщи витаят несбъднатите очаквания на тези, които са ги градили...
Аз съм старата къща в центъра. Множеството параклиси и трите светещи нощем кръста, кацнали на околните хълмове да бдят над селото.
Аз съм почернялата, сбръчкана родопска женица, която рови нещо в градината си. Превитата надве баба с бастунчето, която мъкне торбата с хляб от магазина. Мъжът, който цепи дърва за зимата и ги подрежда прецизно, като пъзел. Старецът, който премита и чисти параклиса на Св. Богородица. Веселите летовници в нашата къща и Руми, която не подвива крак да ни готви и шета.
Аз съм децата долу, които се радват на свободата си, на слънцето и въздуха и винаги намират на какво да играят.

Аз съм и пухкавият котарак Панчо, красавец с невероятен късмет. Още като малко коте го блъска кола, но в този момент по улицата минава група китайци. Вземат го и го носят тук, където са отседнали. Минава време, втори път го блъска кола. Сега пък в къща за гости “Шипката” присъства ветеринарен лекар. Взема го и го връща след време опериран, с шина в крачето. И сега Панчо е прогонил всички мишки и плъхове от мазата, разхожда се като стопанин и се радва на живота. А китайците, всяка година, като дойдат, оставят пари за прехраната му...
Да, макар че не съм ги виждала, аз съм и тези усмихнати китайци, открили родопското кисело мляко, взели официално лиценз и сега си произвеждат в Шанхай кисело мляко “Момчиловци”, идват всяка година и през септември, заедно с родопчани, правят фестивал на киселото мляко... Видях афиш, че в селото се предлага курс по китайски език; в ресторанта има отделна китайска зала; в музея също е отделено място за шанхайско-момчиловското приятелство, а аз успях да присъствам и на истинска китайска чайна церемония в читалището, на която мило китайско момиче ни почерпи с три вида чай...
Сега си седя на малкото балконче, “вечерта смирено гасне” и аз бавно се разтварям в нея...

Аз съм звънът на църковната камбана. И редкият лай на кучета. И смехът на децата. И мирисът на дим от съседния двор, където пекат пипер за зимата. 

Най-вече съм тишината, лековита като водата в Аязмото, в която се е сгушило всичко наоколо. Дори облаците се движат безшумно, както безшумно ще изгреят след малко едрите и толкова близки звезди...
Съвсем скоро калейдоскопът ще се завърти и ще ме въвлече в друг свят. А този... Всъщност всички те са някъде в мен и аз съм всички тях – едновременно. Пренареждат се цветните стъкълца, въртят се световете. Само пази равновесие и - благодари! И благослови ръката, която държи калейдоскопа!...
П.П. Този текст е вдъхновен от село Момчиловци в Родопите, а също от Сал Ракели и книгата му “Живот на предела”.
Май на моменти е декларативен.

Ако съм всичко, което е – защо не легнах по гръб в тревите да медитирам? Нима не съм и буболечките, които ще ме полазят? Хм.

​Росица Бърдарска