Гонени като емигранти в собствената си държава

Публикувана на 24.08.2017 | 17:59
6713 прочитания

​През 1948г. комунистическата власт  взема решение, което променя живота на стотици хора. Решение за изграждане на „Зона за сигурност“ в районите, където има пряка граница между страните от Съветския блок и  Западноевропейския блок.  Така границата между България и Гърция се явява част от зоната, която трябва да се изгради.

Започва подготовка за изграждане на зоните за сигурност  и съпътстващите ги съоръжения, както и обособяване на зони със специално предназначение.

Тази подготовка включва и  „прочистване“ на районите край тези зони от население, което в чисто идеологически план не споделя идеите и целите на Кремъл.

Така от комунистическата власт е взето решението да се изселят една голяма част от нищо неподозиращите жители на селата край южната граница на България. Партийните функционери са натоварени със задачата да изготвят списъци с неблагонадеждните граждани на България, които ще бъдат изгонени от родните им места и ще бъдат преместени във вътрешността  на страната или зад Стара планина.

Според първоначалния план, хората, които трябва да бъдат изселени са тези с регистрирани противообществени и противодържавни действия и съответните присъди. В хода на това действие обаче партийните функционери от регионално ниво  Смолян и Пазарджик решават да се възползват от създадената удобна ситуация и подбират сред неудобните най-богатите и влиятелни родове, интелигентни и авторитетни личности в Южните Родопи.

Image title

Стига се даже до там селски кметове да си позволят да подадат списъци, в които са включени неудобни на самите тях хора, дори и такива към които таят лична неприязън.

Съдбите на стотици семейства били помрачени, а имуществата им -  съсипани или унищожени по време на това „прочистване“ на граничните райони. Така биват наказани хора, които с нищо не са навредили нито на обществото, нито на държавата. Те са интернирани просто заради това, че са били неудобни на някого или заради това, че някой е решил да променя състава на населението в определен район.

След като слушах разказите на потърпевши от тези събития, тъгата, която ме стискаше за шията, дълго време ме държеше безмълвен. Едва ли би се намерил човек, който да не се просълзи от покъртителните истории,  свързани с „прочистването“ на Южните Родопи, извършено от комунистическия режим.

Ето една малка част  от разказите на потърпевш,  чийто живот се преобръща,  заради изграждането на тази прословута „Зона за сигурност“:

Беше есенно време, тъкмо когато прибрахме реколтата от нивите си. Вечер се събирахме със съседи и роднини  и си помагахме да изроним царевицата и да обелим люспите на фасула. Така до късно  през нощта. След един тежък ден тъкмо бяхме легнали, когато на вратата се захлопа дивашки. Чуха се мъжки гласове. Изплаших се много, децата и те се изплашиха и се разреваха. В това време със силни викове кметът изкрещя да отворим вратата незабавно.

Когато отворихме  вратата, видях пред нея да стоят няколко войници с пушки, кметът и някакви други хора, които държаха някакви листове. Още не знаехме какво се случва, дали сънуваме или е реалност, когато кметът ни каза, че по нареждане на милицията ще бъдем изселени от нашия дом и ще бъдем заселени на друго място, затова  трябва  по най-бързия начин да вземем багаж, колкото можем да носим и да тръгваме пред  войниците. Каза ни също, че имаме по-малко от час да се приготвим и да тръгнем, защото долу на шосето ни чакат камиони, в които ще бъдем натоварени и закарани към Рожен.

Настана паника,  всички  започнаха  да плачат, а баща ми  се зачуди какво да вземем за храна. Вечерта работихме до късно, бяхме много изморени и оставихме печенето на хляба за сутринта. Сега, нямайки и троха хляб вкъщи, се оказва, че трябва да напуснем дома си незабавно.

Нямаше какво да направим.Баща ми помоли офицера, който стоеше до нас и чакаше да съберем багажа да ни разреши да отидем поне до съседите и да поискаме от тях малко хляб за децата, а и да им предадем това-онова за животните, които оставяхме.

След като офицерът ни разреши, майка ми и баща  ми веднага изтичаха  при съседите, казаха  им за злата участ, която ни сполетя и ги помолиха  за малко храна. Заръчаха им също така ако могат да се грижат за животните и да приберат реколтата, която остана.

В съзнанието ми и до днес е запечатана гледката с купчинките изронена царевица в одъра на къщата и чувалите с фасула, които оставихме, напускайки по нежелание собствения си дом. В ушите ми все още отеква блеенето на овцете и мученето на кравата, които се чуваха в суматохата. Дори мулето изцвили доста силно, което е нещо съвсем нехарактерно за това време през нощта. Напускането на дома бе един тягостен и тежък момент, в който все още не осъзнавахме какво точно се случва.

Натоварени в няколко камиона с другите нарочени от селото, аз, баща ми, майка ми, лелите ми, дядо и баба и още невръстни дечица  потеглихме към Рожен. Чак когато вече пътувахме в камиона, всички започнахме да осъзнаваме какво се случва. Някои дори започнаха да си мислят, че вероятно  всички ще бъдем убити.

Когато стигнахме прохода на Рожен, колоната от десетки камиони спря, за да направят  щателна проверка по списъците. Оказа се, че имената на много от натоварените посред нощ в камионите хора изобщо не присъстваха в списъците, но въпреки това не ги върнаха обратно, а те бяха принудени да заминат и да започнат живота си от нулата на някое съвсем непознато място.

Тръгвайки отново на път след проверката, един от офицерите уби и последната капчица надежда за завръщане в родните ни домове, която все пак живееше в сърцата ни, но и ни накара да асимилираме случващото се, казвайки с висок и същевременно строг и равен тон: „Погледнете за последно родния си край,  защото повече никога няма да го видите!“.

Image title

Следва продължение.