История за едни тежки времена
Има едни времена от историята на Родопите, за които трудно се говори, но те са оставили трайни бразди в съзнанието на много родопчани. Времена, в които човешките права са били потъпквани, а съдбата на хората е била последна грижа на комунистическата власт.
Ще разкажем за една личност от миналото, която е известна със своите приключения и премеждия в доста обширна територия от Родопите, а и не само там. Почти всички от по-възрастните хора са чували за този човек, известен като Пашата. Ще се опитаме да разкажем отделни епизоди от живота на този човек - един живот, изпълнен с много истории, много случки, живот, изпъстрен с какви ли не ситуации, белязали житието и битието на целия род на Рифад Брахимбашев, по-известен в района като Пашата.
Пашата бил лидер сред близки, съседи и познати, утеха и надежда за много хора. От далечни краища са пристигали хора в село Чепинци, за да търсят съвет или помощ от него. „Всеки ден идваха непознати хора и питаха къде живее Пашата.”- разказват неговите близки. За времето си, той е бил доста интелигентен човек, като хитростта също е заемала важно място в неговия характер. Занимавал се е с търговия - пренасял е луксозни за онова време стоки като кафе, зехтин, захар, сол и други подправки от гръцките градове Ксанти и Кавала до момента, в който се затваря границата между България и Гърция. Носела му се е славата на богат, смел и доста вироглав човек. Хората са се отнасяли с респект към личността му.
Освен че се е занимавал с търговия, той е изучавал подробно и религия, турски и арабски език. В селото е имало един особен човек за онова време - наричали го Шейха, защото е завършил ислямско училище в град Кавала, Гърция. Именно от него Пашата придобива голяма част от знанията си по религия. Още твърде млад, Пашата започва активен самостоятелен живот, а това е нещо, което не е характерно за патриархалното битие в Родопите по онова време. Така още на младини Рифад Брахимбашев започва да се сблъсква с изненадите на живота.
Въодушевен от знанията, които придобива по религия, Пашата започва да се изявява като общественик и лидер в селото. Млад, находчив, предприемчив и вироглав - той е един от първите, дръзнали да се противопоставят на скрития възродителен процес на активистите от Дружба-Родина, която е действала под опеката на властта. Още тогава започват и първите му сблъсъци със суровата истина в живота и гоненията на властта, разбира се.
Пашата става имам в джамията на селото. Така той печели влияние сред хората и по този начин властта е принудена да смекчи малко натиска върху него. Един ден по искане на активистите от Дружба-Родина му нареждат да включва специални молитви за царя в петъчната проповед. Освен това активистите започват открит натиск върху хората, изразяващи се в сваляне на забрадки и опити за промяна на носията на хората, която по думите им била определена като турска. Пашата обаче отказва. Именно този отказ вече се превръща в удобния повод за властта да го притисне отново. Но той не приема, дори дързостта му стига до там, че демонстративно напуска джамията и прекратява служенето си там като имам. След още няколко подобни действия, насочени срещу дейността на активистите от Дружба-Родина, с които често Брахимбашев влиза и в преки стълкновения, той окончателно си навлича гнева на управниците и те започват да прилагат различни репресивни действия спрямо него.
Тъй като често преминавал границата с Гърция, от където донасял стока, с която търгувал в нашата страна, властта винаги има мотив да извърши репресивни мерки. Под предлог, че го гонят заради нарушенията на границата, Пашата е преследван денонощно. Той дори е принуден да живее определено време в гората около селото, където негови близки и роднини скришом му носили храна.
След смяната на властта неговото положение малко се подобрява, тъй като вече отпада заповедта за задържането му. И така той живее по-спокойно и поне си е в къщи. Така дочаква 9 септември 1944 година, когато комунистите идват на власт. По онова време, в самото начало, активистите на Дружба-Родина изпадат в немилост, защото комунистите ги считат за фашистка организация и започват гонения срещу тях. Един ден арестуват активистите родинци, които били от селото и ги изправят пред хората. Извикват имама на селото и казват на хората, че каквото каже имамът, това ще направят. На устроения от комунистите съд за така-наречените фашистки елементи от Дружба-Родина присъства почти цялото село. Когато обаче извикват имама и го питат какво да ги правят тези хора, той казва да ги оставят живи, защото имат жени и възрастни родители, както и малки деца за гледане.
Много скоро след като комунистите идват на власт започва и активното мероприятие за "превъзпитаване" на населението. Родинците бързо се преориентират и биват приети в редиците на комунистическата партия и ОФ-организациите. По-моралните хора обаче бързо разбират, че този строй ще посегне на имотите и имуществото им и най-лошото - на религията и ценностите им. Така по-набожните хора пак се озовават срещу властта.
Пашата е сред първите, които се опълчват на партийните организации и емисарите пратени отгоре. Този път обаче властта действа мигновенно. Пашата е арестуван и пратен в затвора в Белене. Толкова са бързали комунистите, че даже не са конкретизирали обвинение, а просто са го посочили като враг на народа. И така с обвинение, че е враг на народа, Пашата е откаран в Белене и е осъден на 5 години затвор. Там се среща с политически затворници, където получава допълнително яснота какво представлява комунизма и какви неща вършат комунистите в името на народа. Той разбира, че комунизмът не е враг само на религията, а и изобщо е враг на мислещите хора. Комунизмът е оръжие в ръцете на безделниците и разбойниците, които искат единствено да заграбят имуществото на хората, обявявайки го за народно, като в същото време те управляват от името на народа и се разпореждат с власт и народно имущество.
В Белене Пашата лежи 2 години и бива помилван. Обявена е обща амнистия за много от политическите затворници и така след 2-годишно пребиваване в Белене, Пашата е освободен и се прибира в родното си село, в Чепинци. Там той се отдава отново на религиозната наука и започва да учи и турски и арабски език, тъй като литературата, с която успява да се снабди чрез нелегално пренасяне през граница от Гърция е предимно на турски и арабски. Така под строгото наблюдение на комунистическата власт, Пашата живее скромно и без никакви обществени изяви.
Властта обаче не оставя непокорните на мира. Партията пак крои пъклените си планове за смазване на непокорните, дори когато те бездействат. Есента на 1950 година е една от най-мрачните страници в живота на семейството на Рифад Брахимбашев. Тъкмо е прибрана реколтата и текат приготовления за зимата – добиване на дърва и набавяне на необходимите неща, с които да се изкара спокойно зимата. В къщата на Рифад живеят дъщерите му, синовете му, като големият му син Мехмед е семеен с деца. През нощта към 3-4 часа на вратата се чука. Първи става големият син Мехмед и чува викове на вратата:
- Милиция, отворете или ще разбием вратата!
В къщата настъпва паника, хората са объркани и се чудят какво става, никой от тях не знае защо е всичко това, никой не знае защо е дошла милицията по това време и какво иска от тях. Когато отварят вратата, единият милиционер им казва никой да не излиза от вратата навън. Милиционирите им съобщават, че по решение на комунистическата власт, ще бъдат интернирани (изселени). Никой не им дава обяснение защо се прави всичко това. Никой не им обяснява в какво са обвинени и с какво са прегрешили, та ще ги изселват. Офицерът им казва да съберат по най-бързия начин багаж, колкото могат да носят в ръцете и да се приготват за изселване. Снахата на Рифад се сеща, че нямат хляб тъй като вечерта са го изяли и чак на сутринта щяла да пече питка и в момента нямат нищо за из път, а малките деца няма как да останат гладни. Когато казват на милиционерите, че нямат хляб и трябва някой да отиде до съседната къща, където живеят близки и да поискат от тях, за да носят за из път. Като чули това милиционерите се развикали и започнали да ги плашат, но след известно време решават да придружат един от семейството до съседния двор.
Когато влизат при близките, отново настава суматоха, защото те се паникьосват и пак започват писъци и плач. На фона на този ужас едва успяват да се разберат за покъщнината, реколтата от царевица, боб, картофи и животните, които ще останат. Целият имот и покъщнина на семейството остават на добрата воля на близки и съседи. За около 1 час се приготвят и след това са изведени от къщата… Всички - Рифад, синове, дъщери и внуци. Слизат в долния край на махалата, където ги качват на камиони, в които са натоварени още няколко семейства от село Чепинци. Потеглят…
Обстановката е тягостна, напрегната, жени и деца плачат. Никой не им обяснява къде ги водят. Хората започват да си мислят, че може и да ги закарат някъде, където да ги избият. Когато колоната от камиони, натоварени с хора от целия район на Рудозем стигат на връх Рожен спират и започват проверка по списъците. В този момент се оказва, че са натоварени и такива, които ги няма в списъците. Но… командващият дава заповед никой да не се връща и всички да продължат. Един от офицерите казва на хората да слязат, да облекчат нуждите си и да отправят последен поглед към родните планини, защото никога повече няма да ги видят. Изведнъж отеква страшен писък - жени и деца ридаят безутешно. Дори мъжете се разплакват при трагичната гледка.
След кратък престой на Рожен, колоната потегля към Пловдив. Оттам хората са натоварени на влак и са закарани във Велико Търново, от където вече ги разпределят кой в което село ще бъде настанен.
Рифад Брахимбашев и семейството му са изпратени в село Кипилово, тогавашна Еленска околия, а днес Община Котел. Когато пристигат в селото, местните били събрани отвън. На тях е било наредено да освободят местата, където ще се настаняват изселниците. Хората от Кипилово са уплашени и също много жени и деца плачат. Когато Рифад се приближава и пита защо плачат, някой му казал, че се страхуват от пришълците. Казали им, че ще докарат много лоши хора и затова се притесняват и жените и децата плачат от страх…
И така изселниците са настанени при някои от местните хора от селото и лека полека започват да живеят едни сред други. След първоначалните подозрения и страх, местните жители бързо разбират, че хората не са такива, за каквито са им били представяни. Престрашават се и започват да ги викат да помагат в полската работа и в дърводобива. Покрай работата, те установяват, че тези докарани насила хорица са кротки и работливи и започват малко по малко да провеждат разговори, в които да се опознаят.
През това време в изоставените домове в родното им село съседи и близки се събират, за да обработват добитата реколта и да решат какво ще правят с оставените животни. В къщата на Пашата се настанява семейството на един военен, наричан Варгелата. По най-безскрупулен начин първия етаж на къщата е превърнат в обор, където той вкарва конете си. Военният, който служи на заставата в селото, се нанася на вторият етаж, като всичко това става без заповед за конфискация на имота, нито пък има някакво нареждане от по-горни инстанции. Местните комунисти просто му посочват изоставения имот като възможност да се настани и да заживее там.
В Кипилово пък, Пашата веднага изпъква като лидер сред своите и хората усещат, че има доста придобити знания. Езиците, които изучавал, стават причина той да се образова не само религиозно, но ида има познания и по история и география. Виждайки това, местните се отнасят с уважение към него. Мюсюлманите от района - местни и насилствени заселници също се отнасят с уважение към него и често го посещават за напътствия и съвети. Посещават го също така и болни, отчаяни, обезверени - всякакви хора отиват, за да търсят утеха при него.
Големият му син Мехмед започва работа в дърводобива, а жените са поканени да работят на полето и така започват лека-полека да се адаптират и да заживеят нормално, В семейството сред децата имало и пеленаче. Местните хора започват по-свободно да ги посещават по домовете и да им помагат с каквото могат.
След период от около две години на някои от роднините на изселените е позволено да ги посетят и така няколко мъже и жени от Чепинци отиват при роднините си в Кипилово. С голяма мъка им разказват за кощунствата на военните с имотите им. След още известно време на някои от изселените е разрешено да посетят като гости родните си къщи в Рудоземско. Тук те заварват опустошени домове, в които има самонастанили се военни от заставата и пустеещи, буренясали имоти. След няколко опита за разговори с "отговорни другари“ от властта в продължение на години, част от роднините успяват да измолят разрешение за някои от изселените да се завърнат по родните си места, поне с временни разрешителни.
Военните, които са се самонастанили в дома на Пашата, веднага щом разбрали, че семейството е получило разрешение да се завърне напускат жилището. Завърналите се веднага се залавят да възстановяват имота си. И така 5 години след изселването, семейството на Пашата се прибира в родния дом, където отново живее кротко и под зоркото наблюдение от властите.
Хората наоколо са обнадеждени от връщането на Пашата. Определено неговото присъствие дава кураж на всички от района. За кратко време много хора го посещават и се радват на завръщането му. Комунистическата власт обаче подхожда предпазливо спрямо Пашата и семейството му и внимателно следи всичко наоколо. От далечни краища започват да посещават Пашата за съвет, за да им каже как религията и вярата в Бог може да ги защити от бели и несгоди.
Животът под натиск, наблюдение и ограничения за религиозното развитие обаче карат Пашата все по-често да се замисля дали да не предприеме нещо, за да се отърве от тази тежест. Честичко си прехвърчат искри между местните комунисти и Пашата, който е привикван за обяснения от време на време, ей така - профилактично. Това тормози силно съзнанието му и го кара все повече да се замисля за действие. Големият син на Пашата работи в мината край Мадан, а малкият вече е възмъжал. Мечтата на Пашата е да даде образование на сина си и да го направи учен човек, който да разбира религиозните правила и норми, да изучи ислямската история. Но тъй като това се вижда невъзможно в пределите на България, започва да мисли за емигриране в чужбина.
Така през 1963 година Пашата взема решение, събира се с още трима - единият от които малкият му син Али и още двама негови приятели от село Рибница и село Бреза. Твърдо решени, те поемат към границата с Гърция. Тръгват през нощта и преминават без проблем. Чак на другия ден по обяд се разчува, че Пашата е избягал от комунистическия режим и е в Гърция с още трима души. Тъй като преди да бъде затворена границата, Пашата е имал закупен имот в Гърция и взаимоотношения с тамошни жители, групата отива директно при тези хора. Този, който е стопанисвал земята, закупена от Пашата, обаче решава, че може да му бъде потърсена сметка за имота и отива в полицията в Гърция, където се договаря да изгонят групата. Понеже политиката е била такава, че западът е давал убежище на хората, които бягат от комунистическите страни, те първоначално отказват. Но все пак чрез уговорки и вероятно плащане, онзи човек успява да уговори полицаите да върнат поне стария, тоест Пашата.
И така след като е проведено обичайното разследване и поразпитване на бежанците, един от офицерите казва на нашата група, че тримата могат да останат, но Пашата трябва да се върне в България. При така поставеното условие групата решава да не се разделя и вземат решение да се върнат всички. Гръцката полиция прави жест към групата като ги оставя те да преценят през къде и кога да преминат границата, за да се върнат обратно в България, но в същото време по някакъв начин българските власти са осведомени за това. Дава се нареждане за пълно блокиране на граничната ивица в района от Маказа до Арда, където предполагат, че ще мине групата. Най-много постове са съсредоточени в района от Мързян до Пловдивци и по-точно около прохода Елидже. По цялата граница и гората около нея са разположени скрити постове и има издадена заповед да се стреля, ако бъдат видени.
Свидетели от онова време споделят, че командирът на чепинската застава лично се заканил да ликвидира Пашата, само да може да го открие някъде. Пашата е бил абсолютно наясно, че ако бъдат открити, преди да успее да влезе в дома си, ще бъдат застреляни. И е знаел, че в собствения си дом няма да успее да влезе. Точно поради тези съображения, Пашата решава да се добере до негов роднина, където в дома живеели повече хора и така шансът да не посмеят да стрелят, е по-голям.
Преминаването на охраняваната граница в онзи момент се счита за истинско геройство и голям успех на Пашата. По разкази на един от групата, на два пъти са се озовавали на 10-тина метра, че и по-близо от постове и патрули с кучета, по някакво чудо обаче кучетата не са ги надушили. Нещо повече - в напрегнатата ситуация един кон от тези, дето са стопанисвали на заставата и са били използвани от нарядите бил някъде наблизо в храстите. В един момент като се размърдал конят, един от постовете се объркал и стрелял по животното, като го убил на място. Вероятно и тази суматоха помогнала до някъде на групата да мине незабелязано и четиримата да се приберат в Чепинци при близките роднини на Пашата.
Като влизат в къщата, пращат човек да отиде на заставата и да съобщи на командира, че Пашата е решил да се предаде и да отидат да го арестуват. През това време събират колкото се може повече хора в къщата, за да осуетят евентуалното желание на командира на заставата да се саморазправи с Пашата. Той прави всичко това, знаейки, че няма начин да избегне ареста и затвора, целта обаче е поне да останат живи. И така граничните власти пристигат в къщата, влизат и арестуват групата. Командирът обаче едвам се сдържа от яд и казва на Пашата, че ако го е бил намерил извън стените на къщата, щял лично да го застреля, заради това, че бил изменил на държавата и се противопоставял на комунистическата партия. Все пак признава, че Пашата е постъпил хитро и разумно, за да спаси живота на себе си и групата.
Групата е арестувана и закарана в милицията в град Мадан. След жесток побой над тях в милицията, се наложило Пашата да бъде закаран в болницата, кадето големият му син Мехмед е допуснат да влезе за една минута при него. Пашата му заръчил да потърси един адвокат на когото имал доверие, защото бил добър и вярващ християнин. Пашата ценял вярващите хора, независимо дали са мюсюлмани или християни. Това са единствените разменени думи между двамата и веднага Мехмед е изведен от стаята. И така се стига до насрочване на делото, където групата е изправена пред съда и отговаря за държавна измяна. Фактът обаче, че никой не ги е видял да преминават границата, се оказва решаващ. Поради собствените си признания и оказано съдействие на съда за изясняване на обстоятелствата, на групата се разминава най-тежкото наказание. Те са осъдени и изпратени в затвора в град Стара Загора.
След няколко месеца излежаване на присъдата, те са амнистирани, поради обявена обща амнистия на политическите затворници в България. След излизането от затвора, Пашата се завръща в дома си и заживява по-скромен живот. С влошено здраве, той вече се отдава на религията и живее кротко и спокойно. Разбира се, респектът, с който хората се отнасят към него, вече е още по-голям. Хората дори разказват доста интересни истории за Пашата, породени от случката около границата. Хората осъзнавали колко е било трудно положението и въпреки това Пашата успява да изиграе комунистическите власти по невероятен начин.
Много от преразказите на неговите истории, които се разпространяват от хората, звучат като легенди. Пашата до последно заклеймява комунистическия строй. Неговата мечта е била да може да живее като мюсюлманин, без някой да му пречи да изповядва религията си свободно. Винаги говорил с уважение за честните хора и за тези, които не лъжат и не пречат на никого да изповядва религията, с която е закърмен…
