История за едни тежки времена - част втора

Публикувана на 19.01.2014 | 21:36
6679 прочитания

Без представена заповед, без никакви обяснения за предприетата акция, милицията по най брутален начин нахълтва в дома на Рифад Брахимбашев ( Пашата) и семейството му и  им съобщават, че ще бъдат изселени.

Офицерът им казва да съберат по най-бързия начин багаж, колкото могат да носят в ръцете, и да се приготват за изселване. Снахата на Рифад се сеща че, нямат хляб тъй като вечерта са го изяли и чак на сутринта щяла да пече питка, и в момента нямат нищо за из път, а малките деца няма как да останат гладни. Когато казват на милиционерите, че нямат хляб и трябва някой да отиде до съседната къща, където живеят близки, и да поискат от тях, за да носят за из път, милиционерите се развикали и започнали да ги плашат, но след известно време решават да придружат един от семейството до съседния двор.

Когато влизат при близките, пак настава суматоха, защото те се паникьосват и отново започват писъци и плач. На фона на този ужас едва успяват да се разберат за покъщнината, реколтата от царевица, боб, картофи и животните, които ще останат. Целият имот и покъщнина на семейството остават на добрата воля на близки и съседи.

 

За около 1 час се приготвят и след това са изведени от къщата… вички -Рифад, синове, дъщери и внуци.

Слизат в долния край на махалата, където ги качват на камиони, в които са натоварени още няколко семейства от село Чепинци. Потеглят…

 

Обстановката е тягостна, напрегната , жени и деца плачат. Никой не им обяснява къде ги водят. Хората започват да си мислят, че може и да ги закарат някъде, където да ги избият.

Когато колоната от камиони, натоварени с хора от целия район на Рудозем стигат на връх Рожен, спират и започват проверка по списъците. В този момент се оказва, че са натоварени и такива, които ги няма в списъците. Но… командващият дава заповед никой да не се връща и всички да продължат…

 

Един от офицерите казва на хората да слязат, да облекчат нуждите си и да отправят последен поглед към родните планини, защото никога повече няма да ги видят. Изведнъж отеква страшен писък- жени и деца ридаят безутешно. Дори мъжете се разплакват при трагичната гледка. След кратък престой на Рожен, колоната потегля към Пловдив. От там хората са натоварени на влак и са закарани във Велико Търново от където вече ги разпределят кой в кое село ще бъде настанен.

Рифад Брахимбашев и семейството му са изпратени в село Кипилово, тогавашна Еленска околия, а днес в Община Котел. Когато пристигат в селото, местните били събрани отвън. На тях е било наредено да освободят местата, където ще се настаняват изселниците.

Хората от Кипилово са уплашени и също много жени и деца плачат . Когато Рифад се приближава и пита защо плачат, някой му казал че се страхуват от пришълците. Казали им, че ще докарат много лоши хора и затова се притесняват и жените и децата плачат от страх…

 

И така изселниците са настанени при някои от местните хора от селото и лека по лека започват да живеят едни сред други. След първоначалните подозрения и страх, местните жители бързо разбират, че хората не са такива, за каквито са им ги представили.

Престрашават се и започват да ги викат да помагат в полската работа и в дърводобива. Покрай работата, те установяват, че тези докарани насила хорица са кротки и работливи и започват малко по-малко да провеждат разговори, в които да се опознаят.

През това време в изоставените домове в родното им село комшии и близки се събират, за да обработват добитата реколта и да решат какво ще правят с оставените животни. В къщата на Пашата се настанява семейството на един военен, наричан Варгелата. По най-безскрупулен начин първият етаж е превърнат в обор, където той вкарва конете си. Военният, който служи на заставата в селото, се нанася на вторият етаж, като всичко това става без заповед за конфискация на имота, нито пък има някакво нареждане от по-горни инстанции. Местните комунисти просто му посочват изоставения имот като възможност да се настани и да заживее там.

 

В Кипилово пък Пашата веднага изпъква като лидер сред своите и хората усещат, че има доста придобити знания. Езиците, които изучавал, стават причина той да се образова не само религиозно, но ида има познания и по история и география. Виждайки това, местните се отнасят с уважение към него. Мюсюлманите от района местни и насилствени заселници също се отнасят с уважение към него и често го посещават за напътствия и съвети.

Посещават го болни, отчаяни ,обезверени. Всякакви хора отиват, за да търсят утеха при него. Големият му син Мехмед започва работа в дърводобива, а жените са поканени да работят на полето и така започват лека-полека да се адаптират и да заживеят нормално, В семейството сред децата имало и пеленаче. Местните хора започват по-свободно да ги посещават по домовете и да им помагат с каквото могат.

След период от около две години на някои от роднините на изселените е позволено да ги посетят и така няколко мъже и жени от Чепинци отиват при роднините си в Кипилово. С голяма мъка им разказват за кощунствата на военните с имотите им.

 

След още известно време на някои от изселените е разрешено да посетят като гости родните си къщи в Рудоземско. Тук те заварват опустошени домове, в които има самонастанили се военни от заставата и пустеещи, буренясали имоти.

 

След няколко опита за разговори с отговорни „другари“ от властта в продължение на години, част от роднините успяват да измолят разрешение за някои от изселените да се завърнат по родните си места, поне с временни разрешителни. Военните, които са се самонастанили в дома на Пашата, веднага щом разбрали, че семейството е получило разрешение да се завърне, веднага напускат жилището. Завърналите се веднага се залавят да възстановяват имота си.

И така 5 години след изселването, семейството на Пашата се прибира в родния дом, където отново живее кротко и под зоркото наблюдение от властите.

Хората наоколо са обнадеждени от връщането на Пашата. Определено неговото присъствие дава кураж на всички от района. За кратко време много хора го посещават и се радват на присъствието му. Комунистическата власт обаче подхожда предпазливо спрямо Пашата и семейството му и внимателно следи всичко наоколо.

От далечни краища започват да посещават Пашата за съвет, за да им каже как религията и вярата в бог може да ги защити от бели и несгоди.

Животът под натиск, наблюдение и ограничения за религиозното развитие обаче карат Пашата все по-често да се замисля дали да не предприеме нещо, за да се отърве от тази тежест. Честичко си прехвърчат искри между местните комунисти и Пашата, който е привикван за обяснения от време на време, ей така профилактично. Това тормози силно съзнанието му и го кара все повече се замисля за действие.

Големият син на Пашата работи в мината край Мадан, а малкият вече е възмъжал. Мечтата на Пашата е да даде образование на сина си и да го направи учен човек, който да разбира религиозните правила и норми, да изучи ислямската история. Но тъй като това се вижда невъзможно в пределите на България, започва да мисли за емигриране в чужбина.

 

Така през 1963 година Пашата взема решение, събира се с още трима-единият от които малкият му син Али и още двама негови приятели от село Рибница и село Бреза. Твърдо решени, те поемат към границата с Гърция. Тръгват през нощта и преминават без проблем. Чак на другия ден по обяд се разчува, че Пашата е избягал от комунистическия режим и е в Гърция с още трима души.

Тъй като преди да бъде затворена границата, Пашата е имал закупен имот в Гърция и взаимоотношения с тамошни жители, групата отива директно при тези хора. Този, който е стопанисвал земята, закупена от Пашата, обаче решава, че може да му бъде потърсена сметка за имота и отива в полицията в Гърция, където се договаря да изгонят групата. Понеже политиката е била такава, че западът е давал убежище на хората, които бягат от комунистическите страни, те първоначално отказват. Но все пак чрез уговорки и вероятно плащане, онзи човек успява да уговори полицаите да върнат поне стария, тоест Пашата. И така след като е проведено обичайното разследване и поразпитване на бежанците, един от офицерите казва на нашата група, че тримата могат да останат, но Пашата трябва да се върне в България. При така поставеното условие групата решава да не се разделя и вземат решение да се върнат всички. Гръцката полиция прави жест към групата като ги оставя те да преценят през къде и кога да преминат границата, за да се върнат обратно в България, но в същото време по някакъв начин българските власти са осведомени за това. Дава се нареждане за пълно блокиране на граничната ивица в района от Маказа до Арда, където предполагат, че ще мине групата. Най-много постове са съсредоточени в района от Мързян до Пловдивци и по-точно около прохода Елидже. По цялата граница и гората около нея са разположени скрити постове и има издадена заповед да се стреля, ако бъдат видени. Свидетели от онова време споделят, че командирът на чепинската застава лично се заканил да ликвидира Пашата, само да може да го открие някъде.

Пашата е бил абсолютно наясно, че ако бъдат открити, преди да успее да влезе в дома си, ще бъдат застреляни. И е знаел че в собствения си дом няма да успее да влезе. Точно поради тези съображения, Пашата решава да се добере до негов роднина, където в дома живеели повече хора и така шансът да не посмеят да стрелят, е по-голям.

Преминаването на охраняваната граница в онзи момент се счита за истинско геройство и голям успех на Пашата. По разкази на един от групата, на два пъти са се озовавали на 10-тина метра, че и по-близо от постове и патрули с кучета, по някакво чудо обаче кучетата не са ги надушили. Нещо повече, в напрегнатата ситуация един кон от тези, дето са стопанисвали на заставата и са били използвани от нарядите ,бил някъде наблизо в храстите. В един момент като се размърдал конят, един от постовете се объркал и стрелял по животното, като го убил на място. Вероятно и тази суматоха помогнала до някъде на групата да мине незабелязано и четиримата да се приберат в Чепинци при близките роднини на Пашата.

Като влизат в къщата, пращат човек  да отиде на заставата и да съобщи на командира, че Пашата е решил да се предаде и да отидат да го арестуват. През това време събират колкото се може повече хора в къщата, за да осуетят евентуалното желание на командира на заставата да се саморазправи с Пашата. Той прави всичко това, знаейки, че няма начин да избегне ареста и затвора, целта обаче е поне да останат живи. И така Граничните власти пристигат в къщата, влизат и арестуват групата. Командирът обаче едвам се сдържа от яд и казва на Пашата, че ако го е бил намерил извън стените на къщата, щял лично да го застреля, заради това, че бил изменил на държавата и се противопоставял на комунистическата партия. Все пак признава, че Пашата е постъпил хитро и разумно, за да спаси живота на себе си и групата. Групата е арестувана и закарана в милицията в град Мадан. След жесток побой над тях в милицията, се наложило Пашата да бъде закаран в болницата, кадето големият му син Мехмед е допуснат да влезе за една минута при него. Пашата му заръчил да потърси един адвокат на когото имал доверие, защото бил добър и вярващ християнин.

Пашата ценеше вярващите хора, независимо дали са мюсюлмани или християни.

Това са единствените разменени думи между двамата и веднага Мехмед е изведен от стаята.

И така се стига до насрочване на делото, където групата е изправена пред съда и отговаря за държавна измяна. Фактът обаче, че никой не ги е видял да преминават границата, се оказва решаващ. Поради собствените си признания и оказано съдействие на съда за изясняване на обстоятелствата, на групата се разминава най-тежкото наказание. Те са осъдени и изпратени в затвора в град Стара Загора. След няколко месеца излежаване на присъдата, те са амнистирани, поради обявена обща амнистия на политическите затворници в България. След излизането от затвора, Пашата се завръща в дома си и заживява по-скромен живот. С влошено здраве, той вече се отдава на религията и живее кротко и спокойно. Разбира се респектът, с който хората се отнасят към него, вече е още по голям. Хората дори разказват доста интересни истории за Пашата, породени от случката около границата. Хората осъзнавали колко е било трудно положението и въпреки това Пашата успява да изиграе комунистическите власти по невероятен начин. Много от преразказите на неговите истории, които се разпространяват от хората, звучат като легенди. Въпреки патилата си, Пашата до последно заклеймяваше комунистическия строй. Неговата мечта беше да може да живее като мюсюлманин, без някой да му пречи да си извършва религиозните обреди и традиции. Винаги говореше с уважение за честните хора и за тези, които не лъжат и не пречат на никого да изповядва религията, с която е закърмен…