Легенда за хубостта и непреклонността на една родопска мома
Немного отдавна в китното родопско селце Широка лъка живеела хубавата Калинка. Витите й черни плитки се спускали чак до петите, а лицето й било триж по-бяло от снежните преспи на Карлък. Сините й очи пък блещукали като бистрите води на смолянските езера.
Всяка сутрин, още преди да запеят първите петли Калинка ставала, измивала бялото си лице и подкарвала овцете на паша. По цял ден красивата мома вардела стадото си и пеела омайни песни. Заслушано в родопската й песен кучето Карабаш лягало в краката й, а стадото спирало да пасе. Дори реката, минаваща край селото, забавяла своя ход, чувайки мелодичната родопска песен на овчарката.
Една сутрин Калина извела стадото си, но не подозирала, че повече няма да се върне в бащиния дом. Този ден тя пеела най-хубавите песни. Овцете жално блеели и не искали да пасат. И Карабаш бил неспокоен, скимтял, въртял опашка и ближел нозете на стопанката си.
Изведнъж кучето започнало да лае неудържимо. В този миг песента на девойката секнала. Калинка видяла десетина разбойници да се спускат по сипея към нея.
Калинка вцепенена от ужас не знаела какво да прави. При мисълта, че ще бъде заловена й хрумнало само едно. Побягнала към близката пропаст, за да се хвърли от нея, но бандата бързо обкръжила девойката и тя не успяла да изпълни плана си.
Близката река започнала да бушува сърдито в коритото си, клоните на елите засвирили, а стадото забляло. Песента на Калинка и лаят на Карабаш отеквали по склоновете на усоите.
В този миг Калинка с насълзени очи промълвила на спрялото се пред нея облаче: „Облаче, превърни ме в камък!“. След миг на мястото на стадото и верния Карабаш се появили ситни камъни, а на мястото на красивата девойка като стълб извисил снага студен камък.
Този камък и до днес може да се види на около километър от село Широка лъка в Западните Родопи. И до днес местните го наричат „Момата“, а той наистина наподобява мома с хурка в ръка.