Неписаните закони на родопските дюлгери

Публикувана на 03.08.2017 | 12:05
7059 прочитания
Автор: Нели Иванова


Всеки занаят в Родопите имал своите древни традиции, предавани от поколение на поколение в продължение на векове. Изненадващото е, че те имали повече тежест от официалните закони, защото почивали на богат опит, здрав разум и били спазвани от всички в съсловието.

Дюлгерството било поминък за много родопчани, понякога за цели родове и села. Те се организирали в т.нар. еснафски сдружения, които без да имат писани правила и правилници, успявали да регламентират отношенията между колегите по устна традиция, да пазят техните интереси и развиват професията като цяло.

Ето защо еснафските сдружения се радвали на доверие и почит. „Иснаф чиляк“ наричали тези, от които днес бихме се възхитили като от добри професионалисти, зачитащи интересите на съсловието и на неговите членове. Еснафите имали своята тежест и влияние, участвали с готовност в общественозначими каузи, помагали на училищното и духовните дела в общността.

Днес звучат много интересно и дори актуално принципите на дюлгерските сдружения, които се формирали при заминаване на гурбет. Думата дюлгерин обединявала няколко занаята – зидарство, каменоделство, дърводелство и др., свързани със строителството. Родопският дюлгерин умеел да зида, да покрива покривите, да изработва дървенията и бил дори добър соваджия (измазвал стените с вар). На тази енциклопедичност се учел още от малко чираче, затова професионалните му умения включвали всичко „до ключ“, както е съвременният термин. Родопските дюлгери строели не само в Родопите, но и далеч зад пределите на планината, чак до Румъния и Солун. По-голяма част от времето прекарвали извън домовете си. Така привиквали на този гурбетчийски начин на живот, че само дълбоката старост или болест ги оставяла вкъщи.

Когато заминавали в чужбина, формирали т.нар. тайфи или чети. Събирането ставало така: когато наближало време за отпътуване, по-старите майстори се събирали и уговаряли кого да включат, кои чираци и какъв добитък да вземат със себе си. Устабашията стоял начело на дружината, той бил най-опитен, пъргав и добър в занаята. Представлявал четата през клиентите и властите, договарял цената на сградата, която трябвало да бъде построена, разпределял сметките. Всички доброволно му се подчинявали, но той бил задължен да не пренебрегва мнението на останалите. Имало случаи, когато майсторът се договарял с другите от четата за заплащане на база надница или процент, което го поставяло в ролята на предприемач, а останалите били един вид негови наемници. Всяка чета имала своя юрия, както се наричали местата, в които работели обичайно и това ги правело разпознаваеми сред населението. В юрията на една чета не можело да се намесва друга, предлагайки по-добри условия за осъществяване на един пазарлък, т.е. подбиването на цените и нелоялната конкуренция били санкционирани. Това ставало от самия дюлгерски еснаф, когато четата се завърнела в селото след сезона. Наказанията на виновния майстор били безапелационни и включвали отлъчване от еснафа, налагане на парична глоба в полза на еснафската каса, църквата или училището. Всички спорове били разглеждани от еснафските събрания, включително и тези между устабашията и член на четата, ако не били разрешими по друг начин.

Печалбите в една чета се делели по взаимно съгласие на различен принцип. Обикновено добитъка хранели от общите пари, на чирачетата давали половината от сумата на майсторите, а те, заедно с устабашията разделяли всичко припечелено, след изваждане на разноските. На устабашията се полагало по нещо отгоре, заради по-голямата отговорност, която носел, а ако имал чирак – получавал колкото майсторите. По същия справедлив начин разпределяли даровете, бакшишите, какъвто бил обичаят да се даряват на дюлгерите при нов градеж.

Т.нар. „тараш“ бил друг начин за възмездяване на дюлгерския труд. Пускали чираците, понякога и майсторите да събират остатъците от реколтата след стопаните. Така дюлгерите печелели и в натура орехи, маслини, тютюн и др. Това също се считало за обща печалба.

Ето как еснафските сдружения регулирали отношенията в професията по следните принципи:

·       Колективна работа и спазване на всички интереси справедливо, според уменията, отговорностите и работата;

·       Общо и равномерно разпределение на печалбите в пари и натура;

·       Мирно съжителство и разбирателство на много хора без да са в роднински връзки помежду си (понякога 40-50 човека), които се различавали по възраст, навици, характер и др. без да се допускат неразбории.

За близостта и разбирателството между дюлгерите, които регулирал дюлгерският еснаф, говори фактът, че съществувал таен дюлгерски език, с който хората от тази професия общували помежду си спокойно, пазели ревниво тайните на занаята и се чувствали наистина като братя в дългите месеци на тежкия гурбетлък.  

© Родопчани