Разходка до високопланинското селце Мочуре

Публикувана на 17.04.2014 | 15:02
5656 прочитания
Автор: Хайри Милезимов
Снимки: Хайри Милезимов
Снимки: Хайри Милезимов


Пристигаме на разклончето в долния край на селцето Мочуре. Слънцето блести ярко и осветява каменните къщи, разположени право срещу изгрева . Ухае на свежест! Пролет е, но все още духа студен вятър, а връх „Циганско градище“ все още се белее. Спираме, за да направим няколко снимки от прекрасната панорамна гледка срещу селото.

Влизаме в селото и в самото начало ни посреща птича глъч. Правим няколко снимки от едно хълмче, разположено малко встрани от входа на селото на около 20-тина метра от него. Вятърът е хладен и свеж. Освен звуците от птиците и шумоленето на вятъра, нищо друго не се чува. Пълна идилия, аромат на иглика и цъфтящи овощни дървета и изведнъж насреща ни… кметицата на селото. Като ни видя, се зарадва и побърза да ни подкани да навлезем навътре в селото. Тя започна да разказва за ежедневието в това спокойно и тихо селце, населявано вече от 20 души, възрастни хора.

Къщите на селцето са доста, но вече повечето се използват като летни вили за хората, които идват само през сезоните за земеделски дейности и то не всички. Има и доста добре поддържани къщи. Селцето е доста подредено и чисто. Отправяме се за среща и разговор с единствения останал жив фронтовак от село Мочуре от общо 23-ма души, които са били на фронта.

Навремето тук е кипял живот, хората са се трудили доста здраво, произвеждали са доста земеделска продукция имало е доста животни, крави, овце, кози и товарен добитък. До 9 ти септември 1944г село Мочуре е едно от най-богатите населени места в района на Рудозем. Днес обаче е опустяло и тихо.

Тръгвам из сокаците на селцето с фотоапарата в ръце и започвам да снимам наляво и надясно. Вече съм в средата на селцето и забелязвам един човек шета из градинката. Чува се блеене на агне. След малко се обажда и едно куче, което види ли чужд човек и започва да лае, разказват хората. „То кучето е като аларма и ни предупреждава, щом се появи външен човек”. Продължавам надолу по калдъръма и на среща ми една възрастна женица. Беше се запътила към дома си, но щом ме видя, се спря, изчака ме да се приближа, а аз поздравих така, че да се досети, че съм си местен, а тя ми вика –„ Каквò сѝне, стàрисе керханè ли снѝмаш?” ( Старите съборетини ли снимаш) Аз се засмях и казах, че снимам всичко каквото видя. Заговори ме с голям захлас. Оплака ми се, че вече са останали малко стари хора, които вече трудно излизат до градинките си. Започна да ми показва къщите и да ми обяснява коя къща на кого е. „Тежко е вече синко, тежко”– каза ми тя на изпроводяк.

Обиколих насам натам малкото кварталче и тръгнах нагоре по сокака край джамийката, в която навремето също е кипял живот и е било място, където са се събирали най-редовно хората. Излизам малко по-нагоре и гледам един човек оседлава кон и след малко го товари с някакви чували. Край него обикаля въпросното куче, което лае непознатите. Като ме усети, наистина излая на няколко пъти, но стопанинът щом му викна, то замълча и го последва към мястото накъдето се бе запътил с натоварения добитък.

Малко по-нагоре минавам край едно много красиво дворче, чисто и зелено, а тревата подстригана… ама красива работа. След малко срещам един човек, поздравяваме се и човекът веднага започва разговор. Личи, че тук хората са се затъжили да общуват, дето се вика за мухабет са се затъжили.Човекът с тъжен тон казва, че селото се е превърнало в нещо като дом за стари хора. При това доста отдалечено и с много лош път. Уж е на доста високо, но не всички мобилни оператори имат обхват тук.

Обикаляйки по калдъръмените сокаци, човек усеща присъствието на духа на онова отминало време, а каменните дувари стоят здраво закрепени, като свидетели на времето. Човек вижда как едно красиво и китно селце може да бъде превърнато в опустяващо място. На някой това може да му изглежда нормално , но за справка ще кажа, че подобно селце от другата страна на границата кипи от живот и там има хора, които отглеждат стотици глави добитък и произвеждат земеделска продукция.

Село Мочуре е най високото населено място в община Рудозем, има прекрасна природа и обширни равни ливади. Непосредствено край границата с Гърция се открива зашеметяваща гледка на отвесни скали . Местността е наречена „Съдилището“, тъй като има легенди, в които се говори, че от там има хвърлени хора, които са били нарочени по една или друга причина.

Интересна особеност на селото е и това, че въпреки че е на такава височина, тук има обилно количество вода, от където носи и името си- Мочуре. През лятото има доста посетители в района от къде ли не и те остават доволни от преживяното тук и доволни от насладата която изпитват, любувайки се на прекрасната природа и дадености на района.