Разходка от Джурково до Борово
Приказната нощ на Персеидите, която изкарахме с фотобандата пред параклиса на с. Борово, остави незабравими спомени от това магнетично място в Родопите. Стрелите на Персей тихо пронизваха мрака и изпълваха с трепет душите ни, като съединяваха в единна хармония Природа и Вяра.
Но колкото и красиво беше да гониш падащи звезди през нощта, не може да се насладиш на красотата на балкана на лунна светлина. Затова решихме да направим една дневна разходка из тези дивни кътчета на България.
Багажът е стегнат, колата заредена с гориво… а сега накъде?
Открай време имаме навика да тръгваме в посоки, които не се радват на вниманието на масовия турист. Обикновено свъртаме по малки третостепенни пътища, за да идем и разгледаме селца, махали или местности, които сме “виждали” единствено на географската карта. Така решихме да обиколим гората около село Джурково, разположено на 14км от град Лъки, в сърцето на Родопите.
Пътят за Смолян е огласян от рева на стотици двигатели, всекидневно хиляди “поклонници” на лукса и показността пъплят с мръсна газ към пренаселените хотели на Пампорово, като оставят след себе си тонове от битови отпадъци и прах. А никой от тях сигурно не предполага какво може да намери на десетина километра от разклона на Юговското ханче.
По живописен, тесен, но в сравнително добро състояние път се стига до гр. Лъки. Бивш център на миньорската промишленост в региона, днес останките от това китно, някога кипящо от живот, градче, тихо и скромно водят борба за оцеляване. В центъра на градчето се препичаха на слънце няколко пенсионера, а продавачката в “смесения магазин” кротко дремеше пред рафтовете… Бързо се изнизахме от Лъки и поехме по посока на с. Джурково. Първата изненада се оказа пътят. За път водещ “до никъде” той се е в учудващо добро състояние. Шосето се вие в стръмно дере между два рида на планината.
Не е рядкост една фамилия да живее самостоятелно без да контактува със съседите си, разположени на километри около тях. Веднъж в седмицата главата на фамилията да “запали” вседехода (разбирай малко муле или катър) и да дойде до селото да напазарува нужните за домакинството стоки. Повечето от храната си те произвеждат сами, гората около тях им дава топлина и паша за малкото стадо, те не желаят да се месят в живота на останалите, като искат от околните същата липса на внимание. Затворени в семейната им “ферма”, далече от света… можем само отдалеч да си представяме какъв е животът им.
Село Джурково е “кацнало” на стръмен склон, къщичките са разпръснати и разделени от терасирани нивички. Повечето от къщите са стари, занемарени, с каменни плочи за покрив, каквато е характерната за района архитектура, но не са рядкост и нови, видимо поддържани вили.
Малкото хора, които срещнахме ни посрещаха с усмивка и добро настроение. Баба Иванка, седнала на припек пред къщата си весело ми намигна, когато е попитах дали мога да е снимам. “Още съм камътна, снимай ме” – отговори тя. Диалектът на бабата леко ме смути, но скоро стана ясно, че “камътна” означава “красива”.
Оставихме колата на селския мегдан между кметството, малката, но функционираща църква и универмаг-а и тръгнахме на разходка. Две са нещата, които правят силно първо впечатление. Едното е невероятната чистота наоколо. По селските улици, по горските пътеки, сред поляните и горите които обиколихме не зърнахме нито една хартийка, нито един захвърлен фас, нито пластмасови отпадъци. На фона на “цивилизацията” в Пампорово, която е на по-малко от 20 километра по въдуха, мястото тук изглеждаше като частица от рая. Дано и в бъдеще това се запази, да дава пример на останалите пътешественици, да пазят родния си край. Другото, което прави впечатление е абсолютната тишина, чистият въздух пропит с мирис на борова смола и невероятната свежест на природата.
Във втората половина на Август тревите в равнината почват да жълтеят, а тук на 1200 метра надморска височина слънцето къпеше с прохладните си лъчи свежо зелени поляни и гори. Във въздуха се носеше аромат на хиляди горски цветя, на мащерка, равнец и риган.
По горските пътеки щъкаха хиляди горски мравки, а трудолюбивите пчели весело жужаха около нас. Тишината се допълваше от песните на множество горски птички. Около нас припяваха в хор червеношийки, горски синигери и врабчета. Няколко сойки присмехулно ни подвикваха иззад клоните на дърветата, а крачките ни отброяваше с ритмичното си почукване старият кълвач. Острият писък на диригента на птичия ансамбъл – гордият мишелов, смълчаваше за минутка гълчавата, която след това се подемаше с нови сили. По пътя, скрити сред тревите весело се показваха малки гъбки, но и сякаш нашепваха… “Внимавай, не всички сме ядливи, ако не ни познаваш, подмни ни!”… Подминахме ги, без да ги берем…
Обичай е в тези краища да се строят чешми и кътчета за отдих в памет на обичани хора. На всеки завой сред гората са каптирани малки чешми, ромонът на водата весело разхлажда морните туристи. Стари бакърени канчета или черпаци закачени на поръждясали вериги, тихо подканят пътника да се спре, да отпие от студената вода и да почете паметта на отишлите си от този рай люде.
На няколко километра от селото, сред гората, се намира малка закътана полянка, огласяна от хиляди щурци. На нея е построено красиво параклисче, а вътре две миндерчета, няколко икони на св. Илия и стар свещник с мъждукащо кандилце, приканят посетителя да се спре за минутка, да забави забързаното темпо, да сведе глава в молитва, да си спомни за отминали щастливи мигове, или да си пожелае бъдещи такива. Поседнал на хлад, пред тази простичка и същевременно одухотворена обител, човек забравя за суетата, за градския шум и хаос и сякаш се слива в едно с магията на това приказно творение на природата – Родопите.
Докато се усетим в бодра крачка сред гората изминаха 4 часа. Слънцето бе изминало вече половината си път по планинските склонове, а ние бяхме нетърпеливи да продължим с разходката из този район. Решихме да посетим село Загражден. Никога не бяхме ходили до там, а и не е обичайна туристическа дестинация. Какво ли щяхме да открием в това селце, сгушено в Родопите. До там според картата се стига през Лъки и Белица. Тръгнахме на обратно, но точно преди Лъки видяхме малка невзрачна отбивка – “с. Дряново 7км”. след два завоя се откри хубава гледка. Пътят бе широк точно колкото да мине кола. от дясно над нас се извисяваше стръмният склон на планината, а от ляво се кипреше тясна котловина, изпъстрена с малки нивички. Нямаше къде да отбия колата, за да мога на спокойствие да поснимам кръпките земя, изорани от работливите собственици. Пристигайки в село Дряново, бяхме учудени.. след не повече от 100 метра и няколко къщи пътят свърши, че къде е селото? Добре че пред нас се показа стара плевня, която ме привлече с вида си – “А ла Дивия Запад”. Обърнах се и ти да видиш… село Дряново се ширна пред взора ми. Като ято гларуси кацнали на черноморски покриви, разхвърляни хаотично по стръмните склонове на планината, се гушеха под гъста растителност дряновските къщи. Ето къде било, но сигурно е цяло приключение да идеш на гости у комшията от “горната махала”. Не ми се мисли как ще е като падне и метър сняг…
Е, видяхме Дряново и се отправихме към Загражден. Пътят минава през с. Белица, което ми се стори прекалено съвременно, макар че тук там имаше нелоши гледки. След няколко км навлезохме в гора, от двете страни на пътя малки полянки бяха оградени, а сено бе събрано на купени и приготвено… за кого ли? Решихме, че е за малките сърнички, които се въдят в този край – бяхме навлезли в ловното стопанство “Кормисош” – бившата ловна резиденция на Т. Живков. Дебела ограда с подвижна врата спираше достъпа за нежелани посетители. Здраве да е…
Изведнъж, на 10км от Загражден, след един остър завой пътят изчезна. Според Джипиес-а си бях на пътя, само дето под мен имаше клони, пясък, части от дървени трупи, камъни… но път нямаше… отнесен е от разположено там свлачище. Може би високопроходим джип щеше лесно да мине, но моята стара очукана таратайка нямаше да издържи на тормоза от дупките. Уви, ще видим Загражден… ама друг път. Нямаше друг избор освен да направим обратен завой. Но преди това спряхме за лека почивка. Лек ромон на вода изпълваше спокойствието на гората. На няколко крачи от нас минаваше малка рекичка. Красиви бързеи пенеха водните пръски, а камъните грееха в пълната гама на дъгата. Водата беше леденостудена и кристално чиста, виждах камъчетата под краката си, макар вирчето издълбано от водата да бе дълбоко повече от 60см. Мъх растеше по съседните скали, а малки мрянки весело махаха с опашки и се криеха под камъните, като ги наближиш. идилия…
Слънцето клонеше към залез и аз реших снимам отново параклиса на село Борово. Чудесно, магическо място. Като фар сред бурно море параклисът осветява със спокойното си присъствие замръзналите вълни на околните хълмове. Притегателната сила на това свято място е също толкова осезаема през деня, както е и посред нощ. Седнал на един камък, се прехласнах пред гледката, която се ширеше пред мен.
С радост в душите ни изпратихме последните слънчеви лъчи.
Ще се върна отново, някой ден…
http://nsirakov.com/blog/photo-walk-djurkovo-borovo/#!prettyPhoto
