Родопски уикенд край село Смилян
Родопите е място, където във всеки един момент човек може да намери начин да разнообрази сивото си ежедневие. Било то с разходка из красивите горски кътчета или разглеждайки някоя от многото забележителности, пещери, интересни скали или пък посядайки в някое малко селско кафене, където да се полюбува на сладка раздумка с някой родопски зевзек.
Решаваме да разнообразим поредния уикенд като се разходим из околностите на село Смилян и по-конкретно, да посетим пещерата „Ухловица“, която се намира близо до село Могилица.
По пътя от Смилян към пещерата минаваме край село Кошница. По пътя е пълно със спрели коли, особено край чешмите и началните площадки на други забележителности.
Пристигаме на паркинга пред началната площадка на пътеката, която води до входа на пещерата. На самия паркинг има сергии с най-различни сувенири и емблематични за района дребни нещица, а там ни посреща красиво и лъчезарно момиче, което мило ни пита: „За пещерата ли сте?“.
Казваме ние, че отиваме към пещерата, а момичето пак пита с любопитно изражение на лицето: „А знаете ли как се стига до там и как се влиза в пещерата?“.
След като заявяваме, че не знаем нищо, тя любезно ни обяснява на дълго и на широко - колко е дълга пътеката, колко броя са стълбите намиращи се в горния и най-стръмния й участък. Казва ни също, че в пещерата се влиза на гурпи, придружени от водач, като на всеки кръгал час влиза по една група. Казва ни и, че ако групата е под 5 човека се заплаща обща такса от 30 лв., а иначе е 6 лв. на човек.
След като изяснихме къде се плаща таксата потелгяме по пътеката нагоре, а момичето ни пожелава приятна разходка.
Слънцето припича доста силно, но непрекъснатото редуване на слънчеви и сенчести участъци по пътеката улеснява движението ни по пътеката нагоре. Стигаме до металните стълби и започна безкрайното броене на стъпалата.
Изкачваме няколко рама от стълбите, а някои от групата запъхтяни започват да се шегуват, че май стъпалата са повече от това, което ни каза момичето.
Отпочинахме и се изкачихме още няколко стъпала и стигнахме до мястото, където беше панорамната площадка, на която се вее трибагреника . Там се огледахме и си направихме няколко снимки. Още малко усилие и вече сме пред входа на пещерата.
След 10-тина минути групата, която беше влезнала преди нас, вече излизаше и идва нашият ред за влизане в пещерата.
На влизане хладният полъх заостря вниманието ни и започваме да слизаме надолу по стълбите към дълбините на пещерата, а още от самото начало сме обнадеждени от видяното.
Малко по малко слизаме надолу и навътре в пещерата, а скалните образувания стават все по- интересни и красиви. Вървенето по пътеката и стълбите в пещерата става бавно и внимателно, за да можем добре да огледаме всичко, което е скрила и съхранила в продължение на толкова много години, а на определените места за лекцийките на водача спираме и изслушваме с интерес информацията за пещерата и образуванията в нея.
На края стигаме до дъното на пещерата и тъкмо когато вече доволни от видяното сме се настроили да се връщаме обратно, пред нас се открива най-голямата изненада на пещерата – снежнобелият скален водопад, заобиколен от красиви сталагмити, сталактити и други пещерни образувания, надничащи из под слабата светлина на осветлението в пещерата. Цялата група ахва от изумление. Този скален водопад е едно от най-красивите образувания, които съм виждал из българските пещери, а те никак не са малко.
След като си правим няколко селфита тръгваме обратно към изхода. Доволни от видяното, неусетно изминаваме пътя обратно и излизаме на горещината извън пещерата.
Надолу по стълбите се слиза доста по-бързо, по пътеката също, макар че е малко хлъзгава, защото е доста сушаво.
Вървейки по пътя надолу срещаме поредните посетители, които питат има ли още много път и дали си заслужава усилието. След като им даваме обнадеждаващ отговор те смело продължават нагоре, а ние надолу по пътя си.Слизаме на площадката при паркинга, а онова същото момиче, подреждайки разните неща по сергиите се обръща към нас и пита с усмивка: „Хареса ли ви пещерата?“.
Ние се похвалихме, че сме останали впечатлени от видяното. Един младеж от групата ни се решава да се пошегува с нея като я пита дали не е сбъркала броя на стъпалата, че ни са се видели повечко, а тя утвърдително казва, че стълбите са си точно толкова и дори казва колко са стъпалата вътре в пещерата.
Аз понечвам да я снимам, но момичето се усмихва и казвайки, че не желае да я снимам се дръпа настрани, а ние развеселени си тръгваме по пътя, коментирайки, че си е заслужавало влизането в пещерата, защото това е наистина една от най-красивите пещери в България.
Доволни от видяното и пренаситени от родопска хубост се запътваме към една от механите, където да опитаме от няколко смилянски специалитета, за да бъде денят ни завършен както подобава на любителите на Родопите.
