Warning: mysql_connect(): Headers and client library minor version mismatch. Headers:100612 Library:30310 in /home/firekjbz/public_html/rodopchani.bg/include/config.php on line 8
Родопски ветерани - Изповедта на 92-годишния дядо Здравко

Родопски ветерани - Изповедта на 92-годишния дядо Здравко

Публикувана на 16.05.2013 | 17:05
4857 прочитания


На върха в едно златоградско село изживях катарзисна среща- запознах се с един изключителен родопчанин, ветеран от Втората световна война...
Разхождайки се в едно непознато село в късното лято миналата година, аз неусетно съм се изкачила до самия му връх, от който се откриваше живописен родопски пейзаж. Слънцето разпростираше дългите си парещи езици по цялата земя наоколо, а тежката мараня пречеше на нормалната функция на белите дробове. Сушата беше продължила прекалено дълго и почти всички посеви бяха унищожени. Прогнозите за изключително слаба реколта бяха изпълнили с печал местните жители.
Минах по една тясна пътечка, която свързваше няколко съседни къщи и изведнъж видях два силуета. Топли очи погледнаха към мен и ме поканиха да вляза в двора им. Блажена ведрина лъхаше под асмите и нямаше как да устоя на това примамливо изкушение.
Срещу мен стояха баба и дядо на преклонна възраст. Бабата само се усмихваше, докато дядото подхвана разговор като ме питаше от къде съм и каква е причината да посетя това неизвестно селце.
Когато аз на свой ред го попитах на колко години е, той каза, че е роден през далечната 1921-година. И на въпроса ми- как е протекъл живота му и какво си спомня от войната, той отговори простичко: "Аз участвах в нея". В този момент онемях- предстоеше ми нещо невероятно- жива среща с ветеран от втората световна война.
Разказа ми, че той е бил най-голямото дете в семейството, имал двама по-малки братя, които вече не са между живите. Сподели тежката си участ- зрението му постепенно отслабвало, докато станало така, че вече почти не вижда и все още се движи сам, само защото пътищата са му познати и още светли в съзнанието му.

Дядо Здравко сподели, че е участвал във втората фаза на войната, като е бил на фронта в продължение на седем месеца. Разказа как са го ранили на 11-ти март и се е наложило да прекара една седмица в лазарета, а след това отново е бил сложен на първа линия. Когато обявили края на войната, на 9 май той още е бил на фронта. Сподели през сълзи как е избухнала всеобща радост и добави с голяма доза недоумение "Ние не взехме нито един каръш от тази земя, за какво ни беше войната?" След кратко мълчание, той отново заговори за зрението си и сподели как като войник е участвал в състезания, защото е имал много точен мерник, а сега почти не вижда. Той с гордост заяви, че няма други болежки, макар и на такава преклонна възраст се чувстваше добре, дори се похвали, че когато трябва да се върши някаква по-тежка къщна работа, той се заема. "С очите ако виждах хубаво, щях да съм много добре"- добави със съжаление дядо Здравко.
След тези думи, той отново се върна в далечната 1945 година, след края на войната, когато войниците са стъпили на българска земя на гарата в София. "Имаше толкова много хора- всеки се оглежда да разпознае своя близък... тъжна гледка беше- едни се радваха, а други плачеха безутешно..."
Аз се опитах да отклоня мислите, които го натъжаваха, като го помолих да ми разкаже за времето, в което е бил ученик. Той се позасмя и каза, че много малко време е учил и е почти неграмотен. Баща му не е позволявал да ходи на училище, за да се грижи за домашните животни. "Даде коч на даскала, като в замяна на това той трябваше да ме освободи напълно от училище, такива времена бяха- имаше много земеделска работа"- разказваше с носталгия милият човечец.
Добави, че през целия си живот не е спирал да се занимава със земеделие.

"Тогава валеше дъжд и се раждаше всичко. А сега ни карат печен хляб, готов- до двора ни го донасят. Едно време и ръж и царевица се раждаше, ама дорде имаше дъжд. Тука земята винаги ни е помагала да оцеляваме, благодарение на нея сме доживели до тези години."- изрече с голяма горчивина дядото. "Но в последните години стана много трудно... голяма суша ни мъчи".

След тази среща едновременно се радвах, че съм се запознала с такава забележителна личност, но ми беше и мъчно, че на стари години животът на този човек никак не е лесен. Усетих колко силна е връзката на човека със земята, която през всичките тези години е била смисъл на живота и колко много страда той сега, че сушата опустошава реколтата. Пожелах и на двамата с бабата да имат още дълги години съвместен живот и да продължават да си бъдат опора един на друг.

Искрено се надявам все още да са заедно и още много лета да се крият от жегите под дебелата сянка на двора...

© Родопчани