Села, потънали в траур...

Публикувана на 24.01.2014 | 17:17
9541 прочитания
Автор: Наталия Кехайова

След десет тежки години, прекарани в чужбина- далеч от приятели и близки, се върнахме у дома за няколко дни- да видим тези, за които толкова много сълзи проляхме през годините.
Решихме да се качим на село, макар да знаем, че вече няма да намерим никого. Искахме за последен път да се докоснем до мястото, където прекарахме едно вълшебно детство, преди да бъдем прокудени извън граница да търсим препитание...

Оставихме колата долу на пътя и тръгнахме по тясната пътечка. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-силна беше тишината. Усещането беше болезнено... острия й писък започна да дразни ушите ни. Бурени дращеха дрехите и майсторски рисуваха с червена боя по краката ни... Но не спираме. Продължихме да се промъкваме между тях, за да стигнем там горе, на върха.
Най-сетне стигнахме до пътеката, която води до позната каменна къща, покрита с тикли, чийто комин навремето не спираше да пуши. В този миг останахме безмълвни. Пътеката- обрасла, вратата- олюпена и обвита в паяжини. Пейката пред къщата, където баба и дядо се припичаха на слънце, вече беше изгнила... Чешмата одавна беше пресъхнала. Свалихме паяжините от прага и седнахме за секунда да отдъхнем. Огледахме се... Околните къщички също бяха потънали в траур. Нямаше никого... Комините напразно очакваха някой отново да запали искрата в огнището, да сложи гозба, или питка и уханието им да се разнесе из цялата махаличка...

Но това ще си остане блян. Комините ще се разрушат, къщите ще се съборят, ще се заличат от лицето на земята. Сякаш никога не са съществували, сякаш никой не е живял там, никога...
Всичко си отива... Ние също ще си отидем... незабелязано. Но докато сме тук, винаги ще си спомняме тази гледка. Накрая остават единствено спомените, които безмилостно ще раздират душите ни, подобно на обраслите бурени, които драскаха краката ни...

© Родопчани