Спомен от Родопите или за живота на „Улицата на толерантността“

Публикувана на 15.10.2017 | 14:28
54849 прочитания
Автор: Л. Чаушева

​Това, което виждате, е гледката от едно (много специално за мен) място в Родопите. Това е една улица в един малък квартал, а от прозорчето на всяка от къщите там се разкрива точно тази идилична гледка.

Църквата. Зад нея – джамията, а помежду им – училището.

Колко красива и незаменима гледка! Какъв пейзаж на толерантността! Но не родопските гледки и пейзажи ще са фокус на вниманието ни тук. А онова, което е отвъд тях. Или именно, че тази гледка винаги е била олицетворение на отношенията между хората, които живееха на същата онази улица – представители на различни етноси и вероизповедания, хора от поне три различни поколения…

В продължение на двадесет години от съзнателния ми живот прекарвах определени периоди от време, предимно училищните ваканции, на тази „Улица на толерантността”. Имах възможността да наблюдавам отблизо напълно безпроблемното съжителство между мюсюлмани и християни.

(Не. „Безпроблемно” е твърде неподходяща дума (но напоследък нали все такъв е публичният дискурс – „има хора различни - има проблеми”). Хората там бяха различни в много отношения и живееха не безпроблемно. Те живееха хармонично, в разбирателство и обич.

Камбаната биеше и езанът се чуваше по пет пъти на ден. Понякога се преплитаха дори. Но никога не се появи човек, който да е подразнен или такъв, който да повдигне на въпрос „децибелите”… Напротив. 

Image title

Мюсюлманите знаеха много добре какви са плановете на леля Мария за неделя и в неделната сутрин, когато тя излизаше от дома си за службата в църквата, съседите мюсюлмани не й задаваха излишни въпроси. Само й пожелаваха хубав ден.

Християните на улицата също толкова добре различаваха езана (известяването за времето за петкратната молитва) от известяването за смъртта на човек през високоговорителите на джамийското минаре. И когато второто се случеше, леля Гинка* с искрена угриженост се втурваше към двора на баба ми, за да разбере знаят ли вкъщи кой се е споминал.

Когато през лятото бай Христо*, съседът от горната къща, докараше сено с камион, дядо ми, Бог да го прости, вече отдавна беше излязъл с останалите съседи и всички чакаха с вили в ръце да помагат за разтоварването. А след бързо и успешно свършената работа - Петър до Раиф и Мария до Мелиха*, възрастни до деца, всички като едно голямо и задружно семейство посядахме на асфалта и хапвахме от почерпката, която домакините бяха приготвили за помощниците…

Всеки Великден съпреживявахме радостта на християнските си приятели и съседи от квартала, защото родителите им никога не ни пропуснаха – за децата от мюсюлманските къщи винаги имаше заделени великденски яйца и вкусни козунаци. Така и мюсюлманите споделяха със  съседите си радостта по време на двата си големи празника – на Рамазан Байрям мюсюлманските деца обикаляха по къщите на съседите и ги черпеха със сладкиши, а за Курбан Байрям всяко семейство споделяше курбанското месо със съседите от улицата.

Това са само част от нещата, които аз видях и изживях.

За други обаче много са ми разказвали.

След акциите по принудителна смяна на имената в Родопите мюсюлманите били с „нови” български имена в документите. Използвали ги във всички държавни институции и учреждения. Но нито веднъж съседите им християни не си позволили да ги назоват с „новите” им имена. Защото знаели, защото сами чувствали унижението и, поне доколкото зависело от тях, искали да го спестят на братята си мюсюлмани…


Image title

В такива условия на разбирателство и добросъседство между мюсюлмани и християни живяха баба ми и дядо ми в Родопите. Благодарна съм, че в атмосферата, която витаеше на тяхната „Улица на толерантността”, както я нарекох в настоящия текст, получих първия си урок по толерантност.

Това е урокът, който и тамошните ми приятели от детството - и християни, и мюсюлмани, днес все още помнят. Някои останаха в същия град, други поеха към различни близки и далечни градове в страната, едни поеха на Запад, други -  отвъд Океана. Но урока по толерантност, който получихме като деца от възрастните в Родопите, днес всички ние пазим като нещо съкровено и се опитваме да прилагаме в живота си.

Това беше един от най-ценните уроци, които получихме от онези обикновени родопчани… Които гледаха по-малко телевизия и слушаха по-малко политически речи за „опасните други”. Повече се гледаха едни други и говореха повече помежду си. Държаха портите на дворовете си винаги широко отворени за всички и живяха заедно, десетилетия наред. И не в страх и омраза. А точно обратното. Не се деляха на етнически или религиозен принцип, а живяха като едно, въпреки че всеки стриктно следваше пътя си.


Image title

Знам, че животът на „Улица на толерантността” в Родопите днес продължава да тече в същия онзи дух на разбирателство и добросъседство, въпреки че повечето от най-възрастните, които положиха основите за това, вече са покойници. Но урокът по толерантност от тяхно време е още жив и ще продължава да се предава от поколение на поколение. Защото така е било винаги в Родопите.

Най-хубавото е, че много места в тази одухотворена планина днес може да бъдат неречени „Улица на толерантността”. Защото този дух на комшулука, на съжителство в добросъседство, разбирателство и толерантност е традиционен за Родопите. И следва да знаем, че всичко останало, което ни противопоставя едни на други и е източник на страх, напрежение и омраза помежду ни, е изкуствено привнесено отвън… А зад него стоят нечии интереси. А това със сигурност не са нашите, на обикновените хора.

*Имената са променени от уважение към паметта на покойните.


Image titleСнимка на село Смилян: Посетителски-информационен център - Смилян