Там, където най-силно крещи тишината
В един слънчев есенен ден пътувам по тесен, криволичещ път нагоре към село Мочура. Реших да се разходя нависоко, откъдето да се огледам, колкото се може по-надалеч. Приближавам селцето. Вече се виждат първите къщи, едни такива горе –долу спретнати къщи със следи от скорошна човешка дейност, но никой не се вижда нито по прозорци, нито по дворчета. Само някъде в далечината на отсрещния баир се чува ръмженето на една моторна резачка.
Спирам на площадчето пред сградата, която преди време беше магазинът на селото, а днес е правен някакъв ремонт и има нов покрив, но и тук е тихо и безмълвно.
Правя няколко снимки още от мястото, където слезнах от колата, после се изкачвам на една височина, която се намира срещу самото село. От там се открива красива панорамна гледка в посока връх „Циганско градище“ или „Ченгене хисар“, което в превод от турски език означава същото. Освен извисяването на „Ченгенето“, както си му казваме ние, в далечината се виждат хълмовете, зад които са скрити селата Пловдивци, Елховец и други рудоземски села.
След 15-минутно съзерцание, пристъпвам към най-близката пътека, която води към вътрешността на селото. Приближавам едни стари черешови дървета, където запрехвърчат птици и за миг крясъците им отекват в пространството, наситено предимно с тишина.
Крачка по крачка пристъпвам напред, оглеждам се и от време на време снимам разни гледки, които се откриват пред мен. Наоколо е тихо. Чува се шуртенето на една чешма, която ме посреща по пътеката към вътрешността на селото.
Гледам чешмата и се питам: „Дали скоро някой е отпивал чиста, студена, планинска водица и се е сетил да благодари на Бога и да се помоли за тези, които са построили чешмата?“. Пристъпвам към чешмата и изпълнявам въпросното действие.
Оглеждам се във всички посоки. Пред мен се откриват калдъръмени улички в 2-3 посоки. Тръгвам нагоре, приближавам една срутена постройка и едно своеобразно калдъръмено кръстовище, от което се откриват близките къщи в цял ръст. Правя няколко снимки, но отново най-силно се усеща тишината. Гледам затворените врати на дворове и къщи и си мисля: „Колко странен и непредвидим е животът. Преди 60-70 години тук е кипял живот, хората са обработвали градини, ливади, гледали са много животни. Всяка от тези къщи е била пълна с хора. Защо животът върви в такава посока? Ние ли сбъркахме някъде или просто такъв е пътят?“.
След още няколко снимки отново продължавам напред и нагоре. Вървя, оглеждам се и снимам. Бързам да снимам сякаш да не пропусна момента, в който къщите все още стоят изправени и горди, че утре може да изчезнат. Да изчезнат така, както и животът е изчезнал от тях.
Вървя напред по калдъръма и се взирам в прозорчетата на къщите. Знам, че в селото днес живеят около 15-20 души, но не знам в кои къщи са, затова и всеки мой поглед към къщите е изпълнен с надежда да зърна някого от тях.
Пристъпвам към една стара къща. Вратата е заключена с ръждясал катинар. Видно е, че скоро тук никой не е пипал. Забелязвам встрани дворче с добреподдържани цветя и усмивката веднага грейва на лицето ми. Заглеждам се към този двор, но тишината пак здраво обгръща всичко наоколо. След няколко щраквания с фотоапарата тръгвам отново напред.
Така обиколих почти цялото село. Изкачих се над селото и отново се загледах в далечината, където се откриваше красива гледка.
Питам се: „Каква ли наслада са изпитвали тези хора, които всеки ден, от сутрин до вечер са гледали тази красива панорама?“. Но пък животът през онези отколешни времена е бил толкова натоварен с работа, че хората едва ли са се сещали толкова често да съзерцават красивата природа и да й се радват.
Днес, ние се радваме на красивите гледки, но малцината останали там хора повече се радват на посетителите. Всячески гледат да не изпуснат възможността да си поговорят с минаващите през селцето. Хората се затъжват за приказката, за това да постоят на двора на раздумка, за разлика от тези в населените места с изградени модерни комуникации, които живеят на гъсто, но нито си говорят, нито се познават.Осмисляйки цялата тази ситуация се сещам за онзи мухабет: „Планината ражда хора, а полето тикви!“, което ще рече, че трудният живот изгражда и калява човека, а не разгуленият и пълен с екстри живот.
Неусетно слънцето започва да се задмерва зад хълмовете и се сещам, че е време да си тръгвам, а това, което продължава да витае наоколо отново е тишината. След още няколко снимки слизам с ускорена крачка надолу към площадчето. Там отново се заглеждам в селото и виждам един от малкото останали жители да гледа към мястото, където бях оставил колата. Почувствах се някак си гузен заради това, че не можах да разменя поне две –три думи с човека.
Така или иначе, разходката приключи и хващам пътя надолу, а тишината остава да крещи зад мен. Тишината, която със сигурност ще последва човешката хегемония.
