За PR агенцията в резиденция "Вълчан дол"
Правенето на PR на гърба на хорската мъка и мизерия е запазена марка на българските медии и политици. В останалите случаи, институциите нито са чули, нито са разбрали за евентуалния тежък случай, в който социалните служби би трябвало да реагират и да помогнат. Медиите пък мигновено научават за възможността и не пропускат да се отзоват на нуждата в ролята на същински Батман.
Но да погледнем на нещата малко по-конкретно и в детайли. През януари 2014 година журналистически екип на една българска телевизия посещава село Вълчан дол с цел репортаж за едно семейство в сериозно неравностойно положение. Уговорено е и съдействие от страна на кмета на селото. Такова обаче екипът не получава, освен ако не изключим факта, че кметът се е постарал да разчисти от снега пътя до къщата на въпросното семейство. Журналистите не идват с празни ръце - носят армаган, една торба с храна. Нали така се ходи на гости (или поне тук, в Родопите е така).
Когато обаче медийният екип се опитва да направи репортажа си, нещата се провалят. Болният баща отпраща екипа, като казва, че помощи не му трябват, но все пак взема храната. Екипът не успява да си свърши работата заради отказа на бащата, а и не посмява да направи дори една снимка на децата, които надничали с тъжни погледи от прозореца. Журналистите се опасяват да не влязат в разрез със закона и да нарушат правата на децата, снимайки ги без необходимите за това процедури и да ги изложат на риск според закона.
Както вече сте се досетили, въпросният случай е със семейството на вече познатите на цяла България брат и сестра Лили и Митко от родопското село Вълчан дол.
По друг начин стоят обаче нещата, когато властта реши да си прави PR. „Работата“, която трябва да се свърши, се свършва. Без значение с цената на какво. А крайната цел е постигане на максимален положителен обществен отзвук. За институциите не е важно, че идентичните на този с Лили и Митко случаи в страната са безброй. Към действия, които да уреждат равнопоставено всички случаи, не се пристъпва. Вместо да съсредоточи усилията си в работа за разработването на ефективна система за всеобхватно посрещане нуждите на хората и оказването им на помощ в критични случаи, властта предпочита да се снима със страдалците и да демонстрира форма на съчувствие дори на бос крак пред фотографа.
Вместо да се прави законодателство и да се търси ресурс за подпомагане на всеки пострадал, властимащите започват да действат като пожарникари. Разни организации и медии стартират инициативи за набиране на помощи под нечий патронаж, като в тези начинания се демонстрира свръхактивност. Но когато органите на държавата трябва да изпълнят конституционните си задължения, настават „тежки времена“. Нечули, неразбрали, прехвърлящи си отговорностите едни на други и всякакви други неразбории...
И понеже във всяка институция е пълно с манекени и чучела, които стават само за снимки, фотографирането е „най-ефективното“, което успяват да направят. Това обаче не води до никаква полза за обществото. Постига се само едно - ефектен PR за „богопомазаните“.
А ако се замислим, медиите са най-важният елемент от управлението на държавата, там се влагат най-много средства и наука от властимащите. Всички виждаме как полицията и прокуратурата срещат „затруднение“ с откриването и задържането на престъпващите закона, докато медиите ги откриват, снимат, интервюират и показват на големия екран.
Същото се получава и с другите проблеми - докато институциите нехаят и не знаят какво става в държавата, онези, които са начело на същите институции, успяват да си направят PR и да се изпъчат пред народа. Това ми напомня за израза, който един приятел обича да ползва: „Тоя бързо успя да си изпъчи самаровите дъски“. За да дам пояснение на израза, става въпрос за следното - когато човек се перчи изкуствено и без покритие, при пъченето изпъкват „голите“ му ребра. Та такъв човек именно изглежда като магарето, на което му се виждат не ребрата, а дъските на самара, с който е захлупено. И ползата от перченето остава никаква.
