За душата на камъка или защо дюлгерите вграждали сенките на любимите си

​Дюлгерският занаят бил много тежък и изисквал особени умения. Да скроиш и ушиеш потури, да подкараш овцете или да направиш златен пръстен означавало труд с трудности и тънкости, но без да създава голям риск за тези, които го практикуват или ползват резултата, нито така пряко свързан със защитата на човешкия живот. За дюлгерите били задължителни задълбочените познания и практиката в сложните строителните науки, физическата издръжливост и отдаденост на работата, дори художествения усет, за да бъдат строежите здрави, надеждни и красиви като оставеното ни от родопските майстори архитектурно наследство.

Ето защо дюлгери не ставали случайни хора. Говорели на свой непознат за другите език, пазели ревностно тайните на занаята, практикували различни мистични ритуали и влагали ум, душа и сърце в обработката на камъка, дървото и метала. Животът им бил обвит в мистерия, а най-устойчив и повтарящ се мотив е този с вграждането на млада невеста в основите на мост, храм или сграда. Съвременни разкрития на останки от зазидани скелети сочат, че преди вгражданията на сенки, имало случаи с вградени хора. Може би този сюжет звучал твърде злокобно, затова впоследствие преданията разказват за  вграждането на сенки. Мерели ги с конец или пръчка, а след това момата или невястата, започвала да линее и скоро умирала. Това е широко разпространен фолклорен мотив, който не е известен само от родопските, българските, дори и само от балканските песни.

Ритуалите с жертвоприношения са много древни. Общото схващане е, че всяко благо, в случая новата къща или мост, се заплаща с жертва и тя трябвало да бъде нещо особено ценно за майстора. Какво по-мило от либето? Той най-често получавал знамение на сън, че трябвало да я жертва, за да закрепи строежа, който денем градял, заедно със своите братя, (най-често общо трима), а нощем съграденото падало.

Какво е карало един човек да се откаже от любовта, от семейството, от майката на дедето си в полза на това, което строял? Отчаянието от несполуката? Надеждата да надхвърли рамките на един човешки живот с това, което твори с ръцете си? Вярата, че личното щастие е по-малко от общото благо?

Ето една от песните, записана в Смолянско, която разказва историята за вградената невяста Струна. В нея братята са трима, а любимата жена оставя сираче – малкото дете на майстора. Историята е сърцераздирателна и не поставя алтернативи на жертвата. В никоя от песните дюлгеринът не решава да отпъди невестата, за да спаси живота ú, не избира да изостави строежи или да го премести. Жертвата е жертва на живот и смърт.

Троица братя града градяха,
деня го градят по ясно слънце,
нощя са сипя по мясачина.
Троица братя каул сториха:
- Чиято любя най-рано дойдя,
та ми дунясе рана прогимка,
да го вградимя в Бялана града!
Всяку си любя любяму каза,
Струнино любя любя ни каза,
ами му каза млогу работи:
- Ой Струно, Струно, млада нивясто,
утря ми, любя, рано подрани,
та си обаняй малено дяте,
та чя го повий и нахрани го
и нахрани го и приспи си го,
ча ми изпечи рани фурнити
и опери си бялоно пранье,
та чя ми сготви рана прогимка
и доняси ми на Бяла града!
Струна нивяста рано подрани,
та си направи млогу работи,
дену насади нехину любя,
та чя си сготви рана прогимка,
и сготвила я, и отнела я.
Ага я виде нехино любя,
нехино любя никум уникна,
никум уникна, солзи зарони.
Чи си го видя Струна нивяста,
та си на любя тихо ромоня:
- Оти ми, любя, никум уникна,
никум уникна, солзи урони?
- Ой Струно, Струно, младо нивясто,
изпуснал сам си сребарен порстень,
сребарен порстень с кантати камян,
изпуснах си го в Бялана града!
- Ой любя, любя, Струнино любя,
рипна щя Струна, извади щя го!
Рипнала Струна в Бялана града,
да си извади сребарен порстень.
Струнини стрици, сащи деверя,
камян по камян, дярво по дярво,
та си вградиха Струна нивяста.
Струна нивяста викна, заплака:
- Ой стрици, стрици, сащи деверя,
изградитя ми от дясна страна,
от дясна страна Бялана града,
да си ми храням малоно детя,
малоно детя с прясноно мляко.

Следва още една родопска песен от Неделинския край, където характерен е особеният двуглас, различен от начина на пеене в другите краища на Родопите.

Траица брате, града градяха,
Денем е градет, нащес са вали. 

Абрекаха са траица брате,
Траица брате курбань да сторет, 

Койну ни дойде ранна утирна,
Ранна утирна с ранна прогима. 

Че са зададе Манолевана,
Манолевана млада невяста. 

Манол и маха  - Назать са върни, младоа невясто.
Колкуну маха, напреш вървяше, 

Че си вградиха Манолевана...

Може би именно вградените сенки на моми и невести като символ на обичта и всеотдайността са запазили мостовете, къщите и конаците в продължение на векове, за да достигнат до нас заедно с преданията за легендарните дюлгери, запечатали в камъка любовта и вечността.