Warning: mysql_connect(): Headers and client library minor version mismatch. Headers:100612 Library:30312 in /home/firekjbz/public_html/rodopchani.bg/include/config.php on line 8
За петата ракия или колко е хубав животът- част 4 последна

За петата ракия или колко е хубав животът- част 4 последна

Публикувана на 03.06.2013 | 16:15
1378 прочитания


- Я аз да взема и да ви разходя из селото, да ви покажа кое-що, да видите знамето…

Ние, доволни, тръгваме след него. Клатим се малко, ама то е от жегата, много горещ тоя август, да му се не види, колко непривично горещ се оказа! Подминаваме грохналите къщи, изтърбушените кошари, празните колиби. От време на време се чува дъждосвирец, а от малка купчина със сено изскача сънена котка.

Нееее, вече не ни е тъжно, някак си хармонията се е завърнала в нас. Ставаме все по-нетленни, все повече едно цяло с природата и заглъхналите, слепи къщи. Стъпваме по натрошени прозорци и чуваме звънкия смях на тези, които са ги поставяли някога. Не, не ни е тъжно, сигурни сме, че те ни се радват някъде и ни чакат да им разкажем за тяхната Гоздьовица.

Стигаме центъра на селото. И той е обрасъл с бурени и пожълтяла от жегата трева. И тук, до сградата на някогашното кметство, наистина виждаме ръждясал пилон, на чийто връх се вее българският трибагреник, а встрани от него – странна каменна постройка. Тя също е изоставена, макар да е запазила непокътнато каменното си скеле отвън. Прилича на религиозен храм, но е трудно да се прецени дали е било църква или джамия. Обръщаме се към бай Стоил:

- Бай Стоиле, а това какво е?
- Храмът! – лаконично отвръща той.
- Ахааа, ама църква или джамия?
- Ами, храмът! – повдига очудено рамене.
- Да де, но кой се моли вътре – вие, християните, или те, мюсюлманите?

Тук бай Стоил ни поглежда така, сякаш сме му задали въпрос от квантовата физика или ракията ни е малко, пуска една попържня и отвръща:
- Ами всички се молим вътре, къде да се делим???
Пристъпяме в това „вътре“. Там няма нищо – няма икони, няма стенописи, няма свещници и канделабри, няма имената на Мохамед или флорални мотиви. Няма нищо.

Не, има! Има дух, има много, ама много дух. От простите каменни плочи по пода стърчат зелени треви, през някогашното прозорче в горния край се процежда сноп слънчева светлина, а в теб се прокрадва усещането, че някъде там седи Бог, подпрял е с юмруче брадичката и се усмихва с бисерно сини очи. И от твоите очи все пак прокапва, не можеш да се удържиш. Неее, не е от ракията, не е от прахоляка…
Бай Стоил не те оставя обаче и те връща в реалността – отново на масата, там при бутилката и магичните му истории. Някой междувременно е донесъл баница. В стара пооучкана тава, загърната с вестник и престилка отгоре. Всички ни се радват тук, и живите и мъртвите, и християните и мюсюлманите. Бай Стоил разгръща престилката, къса вестника и начупва баницата с грубите си жилави ръце, по които ясно изпъкват сините му вени. Кокалчета му побеляват от напъна.

Баницата ухае чудесно. На сирене, на дом, на уют. Отхапваме. Дъвчем лакомо, преглъщаме с айранец. За миг разговорите замират, само преглъщането издава, че сме живи и че сме тук. Преполовяваме баницата и бай Стоил отново напълва филджанджетата – петата ракия!

Петата ракия, ех, петата ракия… Петата ракия е връзката между между ада и рая, петата ракия възражда живота, с петата ракия откриваш липсващия смисъл. За петата ракия могат да се напишат трактати!

На петата ракия обичаш всички. Идва ти да целунеш всяка живинка, да погалиш всяка тревица, да разкажеш на хората колко е хубав животът. Защото животът наистина е хубав… след петата ракия. Душата се отделя от тялото, издига се над всичко тленно, рее се като птица между облаци и синева. Откриваш най-ценното – радостта да си истински свободен. Припомняш си какво е да летиш… И точно тук, може би от ракията, може би от жегата, в главата ти се появява един безумен въпрос и ти го задаваш гласно:

- Абе бай Стоиле, вие тука не се ли карате помежду си заради религията?
- В смисъл как?
- Ами така, християни и мюсюлмани. Цял свят е пропищял, навсякъде се бият, колят…Навсякъде делят Бог и си доказват кой е по-истинският Бог!
Бай Стоил те поглежда отново така, сякаш си му задал въпрос от квантовата физика или ракията ти е малко.
- Абе ти луд ли си? Защо да се караме? Какво да делим? Ти знаеш ли как са основани тия две села?
- Не знам, откъде да знам…
- Е как не знаеш, нали си учен човек? – бай Стоил става леко агресивен, явно съм го жегнал с моя въпрос.
- Ами учен съм, ама не знам…

- Ей сегинка ще ти кажа, ти пийни, а аз ще ти разкажа.

Те били двама братя: Гоздьо и Гудьо. Оженили се, единият в долната махала, другият в горната. После дошли турците и ето на, единият мюсюлманин, другият християнин… Ама си остават братя, нали така? И продължили да си помагат, както винаги са си помагали. И ние така винаги сме били заедно и сме си помагали. – Бай Стоил допива петата ракия. В ъгълчетата на очите му се появяват сълзи. А очите му са толкова бистри, като на малко дете. Обгръща ни с топлия си поглед, махва с ръка към къщата – Чакайте сега да ви покажа нещо. Я елате, елате с мен да видите нещо…

Незнайно как след пет ракии, но бай Стоил рипва пъргаво и се вмъква в обраслия с бръшляни портик, ние доста по-тромаво и с несигурна походка го следваме. Дворът му също е буренясал, стъпалата към къщата са очукани и подпетени. Пътеката между нея и дувара се губи, а около самия дувар се е увил къпинак. Едно весело, добродушно магаренце, с провиснало досами земята тумбаче си навира ушите в нас. Излизаме от другия край. Къщата му е на нещо като височинка и от нея се открива поглед към Гърция, към Гудьовица и полето помежду им. Бай Стоил поставя длани над очите си, посочва ширналото се напред по хълмовете поле и казва:

- Виждате ли онова там?
Всъщност ни сочи едно бяло, почти правоъгълно място, което поразително прилича на гробище. Ама защо ще ни показва гробището?
- Знаеш ли какво е това?
- Не знам, откъде мога да знам!
- Ами гробето!
- Гробето? Вашето или тяхното?
- Нашето – и бай Стоил очертава един кръг с двете си ръце.
- Аха, на Гоздьовица значи!
- Не, на Гоздьовица и на Гудьовица.
- Искаш да кажеш, че там заедно…
- Да.
- Християни и мюсюлмани?

- Точно това искам да кажа. Знаеш ли колко малко земя имаме тук, къде ще я хабим за две гробища! И защо, нали всички сме едно. Накъдето и да ходим, каквото и да правим, накрая всички пътища се съединяват. Когато си отиде християнин, дохожда попа, когато мюсюлманин – имама, но се събираме всички заедно да изпратим поредната душичка, пренесла се да ни чака горе!

Тук вече преставам да слушам, преставам да мисля.
Усещам как кръгът се е затворил и съм се прибрал у дома. Всичко е един съвършен кръг, без начало и без край. Всяка крачка ме е водила насам. След всяка пета ракия душата ми е летяла дотук и е свивала гнездо върху някой неодимяван от години комин! Сълзите са от извор, сълзите са сладки… Прегръщам бай Стоил и присядаме на тревата…Чувам ги, ясно ги долавям в синия прозрачен въздух – гласовете на всички неродени гоздьовчани, гласовете на всички незавърнали се. Усещам тревата как ме гъделичка по босите крака. Поглеждам се и онемявам – та аз съм по къси панталонки! Господи, от дете… Чувам детски смях до себе си. Поглеждам, няма го бай Стоил. Едно жизнерадостно гоздьовско хлапе с бисерно сини очи и къси панталонки се смее и ме вика. Затичва се все сила по хълма надолу към гробето. Не му мисля и секунда, рипвам и се затичвам подире му. Ще го стигна ли? Със сигурност…

© Публик Републик