За петата ракия или колко е хубав животът-част 3

 И като в приказка от незнайно колко нощи около масата се появяват шест дървени стола, които почти закуцукват между камъните, и шест стъклени филджана. Които бай Стоил мигом пълни догоре. После обръща глава, изплюва се върху камъните, извиква звучно:
 - Ами не, разкажи!
 - Пияници…- и подминава в посока към центъра.
 - Айде стига, бай Стоиле, каква телефонистка, та вие сте само шест човека на кръст, забравени от всички…

 Тук бай Стоил млъква. Ние не схващаме веднага защо. Загрубелите ни градски душички, свикнали да възприемат всичко с мнителност, не схващат, мамка му, защо. Но тишината обхваща телата ни, като дива лоза каменните дувари на къщята. И изведнъж, заслушани в тишината, чуваме ударите на сърцата си и се усещаме. И ни става едновременно тъжно до сълзи и мило, топло някак си, сякаш сме нагазили в късноесенна октомврийска шира. И си обещаваме наум, че ще вземем номера и ще се обадим…Прощавай бай Стоиле, не се обадихме…

 - Как така давате дежурства?

 - Да де, ама… – и това „ама“ увисва във въздуха, както много други изтървани реплики и недоизказани мисли в този чуден родопски ден в края на България и края на света…

 - Знамето? – тук вече можем да се закълнем, че бай Стоил добродушно ни взима на подбив.

Тук бай Стоил се възползва от нашето заплесване по неговите магични истории и ни налива четвъртата ракия.

 Четвъртата ракия има способността да обръща колата, тя е камбанен звън в черна нощ, когато лудостта бие в слепоочията ти и ти си на границата между живота и смъртта…

 Вече са в крайчеца на очните дъна и аха да се отронят и потекат, когато бай Стоил те спасява с предложението:

 Следва продължение.....