Защо момите въздишали по родопския овчар
Любопитен портрет на родопския овчар рисува известният етнограф Васил Дечов в началото на миналия век (1905г.). Бил толкова обаятелен, че съвременните млади дами могат само да съжаляват за изчезването на този самобитен местен ерген, по когото въздишали много от нашите прабаби.
Външен вид:
Овчарите били високи и стройни. Нерядко 183 см. на ръст и повече– съвсем конкретно сочи авторът и още: били с „прави като свещ“ тела или „малко свити в кръста“. Заради тежестта на ножовете, пищовите и всичко, което носели в поясите си, коремите им били „подбрати“. Били кокалести, а мускулите им не били толкова развити, защото работата не изисквала ежеминутно усилие. Затлъстели овчари обаче почти нямало. Лицата им били с правилни черти и „възсуханави“, също „възмургави“ заради живота на открито. С гъсти и дълги мустаци, белег на мъжка гордост, а веждите - малко надвесени над очите. Поглед бистър и проницателен. Ръце и нозе дълги, с едри длани. „Ход горд и бавен (ленив)“ – разказва Дечов - съвсем по родопски, можем да добавим с усмивка, били хора на щастието от живота на открито.„Ловкост почти никаква“ нямали, като вероятно се има предвид развита особена гъвкавост, защото портретът продължава с това, че стъпвали „троснато“. Гласът им бил гърлест, силен и дебел, а говорът бавен и тежък, но не отегчителен. Понеже докато били млади, пасели само овце, без да вършат друга телесна работа, били „гившек“ - поотпуснати. Ако се наложело да напуснат овчарството, трудно привиквали на интензивен труд, но иначе били здрави, защото се хранели добре и правели пехливанлък (борби), а най-вече прекарвали време на чист въздух.
Тук можем да добавим няколко „диви“ щрихи:
Носели дълги коси (чамбаси), достигащи до плещите, а „чйостишь и до по-надолу“. Ако ги разрешели, покривали целите им гърбове. И чуйте това момичета:
Гиздилните им дрипи (дрехи) съдържали поне 13 елемента на значителна за онова време стойност, пред която дамски сандалки за 70 лева представлява съвсем скромен порив за елегантност. Ако гиздилото не било пълно, това не оставало незабелязано, а то сдържало: терлик (шапка) – 6 гроша, кюляф – 12 гроша, фес – 12гроша, шарфета(чалма) – 18 гроша, риза – 12 гроша, забунь(жилетка без ръкави) – 50 гроша, ферменя – 40 гроша, дулама – 65 гроша, шалваре – 90 гроша, калцуни – 40 гроша, терлици – 12 гроша, ален пояс – 50 гроша, калеври – 30 гроша. Общо 437 гроша струвала цялата премяна. Тя влизала в употреба, когато овчарите слизали в селото, а в „работна обстановка“ съдържала и други аксесоари - силяхлък с лъскави пулове, в който били втъкнати пищова, ножа, паласки, огниво и др. Завършваме портрета с множеството сребърни пръстени – финален щрих в една тежка премяна.
Ако до тук вече сте впечатлени, то ето какво разказва Васил Дечов за душевните и умствени качества на нашия планински герой:
„Родопските овчари са хладнокръвни и спокойни“. Храброст, инат, откровеност, „правилен разсъдък и силна памят“ били следващите характерни качества, но – изрично подчертава - не били обработени, защото девет десети от представителите на този занаят били съвсем неграмотни. „Не и невежи“. В църковно отношение спазвали формалностите, но не се отличавали с особена набожност. Затова пък били много суеверни. Вярвали в предсказанията на слънцето, звездите, сънищата, овцете и др. Много се страхували от самодивите или родопските юди, в които твърдо вярвали. Носели в паласките си чесън срещу изкушенията им, но поради доверчивост, си патели от тези зли духове на планината. Не се плашели толкова от разбойниците, които кръстосвали гъстите гори, дори често ги гощавали с качамак, мляко и чеверме, а понякога разчитали на тях. Краденето било толкова обичайна част от живота на овчарите, че дори малешините (малките овчарчета, които се учели на занаят) се упражнявали в това „изкуство“.
С другите съсловия от родопското общество с изключение на сулинаджиите(рибарите), родопският овчар обикновено враждувал. „Овчарите като по-заможни, по-здрави и по-гиздави се ползвали с големи симпатии от страна на момите. Родопското момиче често се влюбвало в овчар и с драгост се съгласявало да се омъжи за него. Даже нещо повече – ако някое момиче се углави за зидарин, терзия или друг занаятчия, а след това някой овчар го поискал, то напущало годеника си и се омъжвало за овчаря“. Това настройвало младежите срещу овчарите, а те гледали презрително на останалите. Тъй като прекарвали дълго време в самота, не били с особено изискани обноски нито към близки, нито към чужди, но това не пречело на славата на този легендарен родопски образ.
